След това, което бях научил за подземния и за всякакви други светове, за чародейската вселена, която изглежда бе толкова многопластова, че приличаше на гигантска торта, това синьо небе ми се стори добър знак. Бях доволен, че има нещо, подобно на сладникава поздравителна картичка на „Холмарк“, което ме чака отвъд. Не очаквах перлени порти или голи секси мацки, размахващи приветствени плакати.
Тази частица синьо небе беше достатъчно готин ефект.
Отворих пак очи. Все още бе синьо.
Като синьото, в което беше боядисано почти всичко в Каролина.
Дебела пчела изжужа над главата ми и се издигна високо в небето — докато се блъсна в него, както бе ставало хиляди пъти преди.
Защото това не беше небе.
А таван.
И това изобщо не бе раят.
Лежах в старото си махагоново легло в още по-старата си стая в семейния дом на фамилията Уейт.
Бях си у дома.
Което беше невъзможно.
Премигнах.
Пак същото.
Дали всичко е било само сън? Отчаяно се надявах да е така. Както когато първите шест месеца след смъртта на мама сънувах само кошмари.
Моля те, нека е било сън.
Протегнах се да проверя какво има под леглото ми. Напипах познатата купчина книги и издърпах една.
„Одисея“. Един от любимите ми графични романи, макар авторите на този комикс да си бяха позволили доста волности по отношение на оригинала на Омир.
Поколебах се, после извадих още една. „По пътя“, първото издание на романа на Керуак, вече бе безспорно доказателство. Претърколих се на една страна и погледнах към белия квадрат на стената, където допреди няколко дни — само толкова време ли бе минало? — висеше протритата карта с означени със зелен маркер и свързани с линии места от любимите ми книги, които исках да посетя.
Добре, това бе стаята ми.
Старият часовник на масичката до леглото ми изглежда вече не работеше, но всичко друго си бе същото. Бе топло, особено за януари. Светлината, навлизаща през прозореца, бе почти неестествена — сякаш бях в някой от ужасните сценарии, които Линк си представяше за клиповете на „Холи Ролерс“. Но освен филмовата светлина стаята ми изглеждаше абсолютно същата, както си я бях оставил. Също като книгите под леглото ми и кутиите от обувки, в които събирах историята на живота си, бяха все още тук, подредени до стените. Всичко, което очаквах да видя, бе на мястото си, поне засега.
Освен Лена.
Лена? Тук ли си?
Не я усещах. Не усещах нищо.
Погледнах ръцете си. Изглеждаха ми добре. Нямах рани. Погледнах бялата си тениска. Нямаше кръв. По дънките ми нямаше дупки. Нито по тялото ми.
Отидох в банята и се погледнах в огледалото над мивката. Ето ме. Същият познат стар Итън Уейт.
Все още се взирах в отражението си, когато чух някакъв шум от долния етаж.
— Ама?
Сърцето ми бумтеше ужасно силно и имах чувството, че ще изскочи от гърдите ми, което беше доста забавно, защото когато се събудих, дори не бях сигурен, че то изобщо бие. Вече нямаше значение, тъй като чувах познатите звуци на дома ми, носещи се от кухнята на първия етаж. Дъските скърцаха, когато някой се движеше из нея, между масата и печката. Същите познати стъпки, вършещи познатата си работа, както всяка сутрин.
Ако беше сутрин.
Миризмата на нещо пържено постепенно стигна на вълни до мен на втория етаж.
— Ама? Това не е бекон, нали?
Гласът, който ми отвърна, бе спокоен и отчетлив.
— Миличък, мисля, че си наясно какво правя. Има само едно нещо, което знам как да готвя, и няма да се откажа от него. Ако можем да наречем това готвене де.
Този глас. Беше толкова познат.
— Итън? Колко време ще те чакам да слезеш и да си получа прегръдката? Много се бавиш, скъпи.
Не разбирах думите. Не чувах нищо. Освен гласа. Бях го чувал и преди, не много отдавна, но не и така. Толкова силно и ясно, пълен с живот, сякаш тя наистина бе на долния етаж.