После обаче се намръщих при тази мисъл.
Лена записа нещо и откъсна листа от бележника си. Закрепи го с камък на върха на кръста. Листчето се развя леко от студения вятър, но остана на мястото си.
Тя изтри избягала от окото й сълза и се усмихна.
На листчето имаше само една дума, но и двамата знаехме какво означава. Беше спомен от един от първите ни разговори, когато тя ми бе казала какво пише на гроба на Буковски. Само две думи. Не опитвай.
На скъсаното парченце хартия на моя гроб обаче имаше само една, написана с главни букви. Все още влажни и миришещи остро на мастило.
На мастило, лимони и розмарин.
Всичките неща, които бяха Лена.
ОПИТАЙ.
Ще опитам, Лена.
Обещавам.
Седма глава
Кръстословици
Докато наблюдавах как Линк и Лена изчезват в посока към „Рейвънуд“, знаех, че има още едно място, което трябва да посетя, още един човек, когото да видя, преди да се върна обратно. Тя владееше имението „Уейт“ в много по-голяма степен, отколкото всеки от рода ни някога би могъл. Тя го обсебваше, макар да бе смъртна жена от плът и кръв.
Част от мен се ужасяваше, притесняваше се колко съсипана щеше да бъде тя. Но трябваше да я видя.
Бяха се случили лоши неща и не можех да променя това, независимо колко силно ми се искаше. Всичко се бе объркало и дори фактът, че бях успял да видя Лена, не ме накара да почувствам, че може би нещата щяха да се оправят.
Както би казала леля Пру, всичко се обърна с главата надолу.
Независимо дали в този или в някой друг свят, Ама бе единственият човек, който можеше да ме принуди да се стегна и да оправя бъркотията, която бях забъркал.
Седях на тротоара от другата страна на улицата, чакайки слънцето да залезе. Не можех да се насиля да помръдна. Не исках. Исках само да гледам как слънцето потъва зад къщата, зад простора за пране и старите дървета, зад живия плет. Исках да наблюдавам как светлината на слънцето се скрива и светват светлините на моя дом. Потърсих познатия отблясък от лампата в кабинета на баща ми, но той още бе тъмен. Сигурно имаше лекции в университета, сякаш нищо не бе станало. Така навярно бе по-добре, много по-добре даже. Чудех се дали още работи по книгата си, онази за Осемнайсетата луна, освен ако възстановяването на реда не бе сложило край на въодушевлението и идеите му.
В кухненския прозорец обаче имаше светлина.
Ама.
Втора светлина проблесна през малкия квадратен прозорец до него. Сестрите гледаха някое от любимите си предавания по телевизията. И тогава, на фона на трептящата светлина, забелязах нещо странно. На старото ни миртово дърво в двора нямаше окачени бутилки. Онова, на което Ама закачваше големи, празни стъклени бутилки, за да улови всеки зъл дух, който би решил да се мотае около къщата ни, и да му попречи да влезе вътре.
Къде бяха изчезнали бутилките? Защо Ама вече не се нуждаеше от тях?
Станах и приближих до двора. Виждах през кухненския прозорец как тя седи до старата ни дървена маса — вероятно решаваше кръстословица. Можех да си представя как се движи моливът й по листа, почти чувах звука от дращенето му.
Прекосих ливадата и застанах на алеята, точно пред прозореца. Поне веднъж бях доволен, че никой не може да ме види, защото надзъртането през чуждите прозорци нощем в Гатлин предизвиква дори най-добродушните жители да извадят пушките си. Но пък от друга страна, има доста неща, заради които местните вадят пушките.
Ама вдигна глава и погледна към мрака навън като елен, уловен в светлината на фаровете на автомобил. Можех да се закълна, че ме видя. После зад мен проблеснаха истински фарове и осъзнах, че тя не гледа към мен. Беше баща ми, шофиращ старото волво на майка ми. Той мина право през мен и влезе в алеята. Сякаш не бях там. Което в доста голяма степен си бе самата истина.
Стоях пред къщата, която бях пребоядисвал толкова лета подред, и посегнах да докосна една от оставените от четката следи от боя, близо до вратата. Ръката ми отчасти потъна в стената. Изчезна вътре, донякъде както изчезваше, когато преминавах през чародейската врата на „Lunae libri“, онази, която приличаше на обикновена стара решетка. Дръпнах ръката си и я погледнах.
На мен ми изглеждаше съвсем добре.
Пристъпих по-напред, в самата странична врата на къщата, и се озовах в горящ капан, сякаш бях влязъл в запалена камина. Явно пъхането на ръката бе едно нещо, но да вляза с цялото си тяло в къщата, бе съвсем различно.