Отидох до входната врата. Нищо. Не можах дори да вкарам крака си и да премина прага. Опитах да вляза през прозореца над кухненската маса и през онзи над мивката. Пробвах и със задните прозорци, и с тези отстрани, и дори с котешката вратичка, която Ама бе направила за Лусил.
Без успех.
После разбрах какво става, защото се върнах обратно пред кухненския прозорец и видях какво всъщност прави Ама. Не решаваше кръстословицата на „Ню Йорк Таймс“, нито дори тази в „Звезди и ивици“. Държеше игла, а не молив в едната си ръка и парче плат в другата. Правеше нещо, което я бях виждал да прави хиляди пъти, и то не бе свързано с опита й да подобри нечий речник или да разкара някого да си гледа работата и да не се занимава с нея. Беше свързано с това да пази душите на хората, да пази града ни.
Защото Ама зашиваше малко снопче с различни билки и други съставки в една от нейните прочути торбички амулети, като онези, които намирах постоянно в чекмеджетата си, под матрака и понякога дори в джобовете си. Като се имаше предвид, че не можех да пристъпя вътре в къщата, явно ги шиеше, без да спира, откакто бях скочил от водната кула.
Както обикновено, тя използваше амулетите си, за да защити дома на Уейт, и нямаше начин да преодолея предпазните й мерки. Ивицата сол, поръсена по перваза на прозорците, бе по-плътна от всякога. За първи път за мен вече нямаше съмнение, че нейните налудничави защити наистина предпазват нашата къща. За първи път забелязах странното сияние на солта, сякаш каквото и да бе това, което всъщност бе поръсено, се издигаше като преграда във въздуха около перваза на прозорците.
Супер.
Разтърсвах мрежестата врата в задната част на къщата, когато забелязах стълбището, водещо към килера на Ама в мазето. Сетих се за тайната врата в малката стая с рафтовете по стената, онази, която вероятно е била използвана за бягството на робите преди години. Опитах се да си спомня къде излиза тунелът, в който бяхме открили Temporis porta, магическата врата, водеща към залата на Съвета на пазителите.
После си спомних, че вратата на тунела води до полето от другата страна на път номер 9. Веднъж тунелът ме бе извел от дома ми; може би сега щеше да ме вкара вътре.
Затворих очи и си представих мястото, напрягайки се колкото можех по-силно. Когато се опитвах да се пренеса мислено някъде преди, не се беше получило. Но това не означаваше, че не можех да опитам отново. Майка ми бе казала, че този начин действа при нея. Може би просто трябваше да си представя, че съм на някое място, без да мисля за нищо друго, и щях да намеря своя път дотам. Все едно имах вълшебни червени обувки като в „Магьосникът от Оз“. Нищо, че нямах…
Представих си мястото, на което се провеждаше панаирът. Представих си цигарените фасове и пожълтялата трева, и калната пръст със следите от сергиите на панаира и караваните. Нищо не се получи.
Опитах отново. Пак нищо.
Не бях сигурен как го прави това един средностатистически призрак или Блудник. Което ме връщаше в изходна позиция. Почти се бях предал и се канех да си тръгна, като обмислях, че ако стигна до път номер 9, можех да се метна в някой случайно минаващ оттам пикап и да поема нанякъде.
И тъкмо когато всичко ми се струваше вече напълно невъзможно, се замислих за Ама. Замислих се как толкова силно искам да вляза в къщата си, че направо усещах вкуса на желанието — като пълна догоре чиния с печеното свинско на Ама. Замислих се колко много ми липсва тя, как исках да я прегърна, да си получа доброто мъмрене и да развържа връзките на престилката й, както бях правил през целия си живот.
В мига, в който тези мисли се оформиха ясно в съзнанието ми, стъпалата ми започнаха да бръмчат, сякаш ме пробождаха милиони иглички. Погледнах надолу, но не ги видях. Чувствах се като ефервесцентна таблетка, която някой разтваря в чаша вода — всичко около мен започна да бълбука и да съска.
После изчезнах.
Озовах се в тунела, точно срещу Temporis porta. Древната врата изглеждаше толкова забранена за мен в смъртта, колкото беше и в живота, и аз с удоволствие я оставих зад себе си, като тръгнах по тунела към дома на Уейт. Знаех къде отивам, дори в мрака.
Тичах по целия път към вкъщи.
Продължих да тичам, докато стигнах до вратата на килера, после тръгнах нагоре по стълбището и влязох в кухнята. След като преодолях проблема със солта и амулетите, стените не бяха никаква трудност.