Сякаш минавах пред екрана, опънат на стената, на който Сестрите прожектират стотиците си снимки от круиза, на който са били, но внезапно поглеждах надолу и се оказваше, че корабът се носи по вълните право под мен или пък над мен. Така се чувствах и сега — просто проекция, нереална като нечие морско пътешествие до Бахамите.
Ама не вдигна глава, когато приближих. За първи път в живота ми дъските по пода не проскърцаха и се сетих за всички онези случаи, когато това щеше да ми бъде от полза. Когато се опитвах да се измъкна от кухнята или от къщата или да избягам от бдителния поглед на Ама. За това ми беше нужно направо чудо и обикновено бягството ми бе неуспешно.
Някои от уменията на Блудниците щяха да са ми от полза, когато бях жив.
Сега бих дал всичко на света някой да разбере, че съм наистина тук. Странно как се променят нещата. Както казват, май наистина трябва да внимаваш какво си пожелаваш.
После се сепнах. Всъщност миризмата от фурната ме накара да спра на място.
Защото в кухнята миришеше като в рая. Или поне така, както би трябвало да мирише той — напоследък мислех много за тези неща. Двете най-невероятни миризми на света. Свинско със специалния сос „Каролина голд“ беше едната от тях. Бих познал прочутия сос с горчица на Ама навсякъде, да не споменавам опеченото на бавен огън свинско, което се предаваше и разпадаше на късчета при първия допир на вилицата.
Другата миризма бе на шоколад. Не просто на шоколад, а на най-гъстия, най-тъмен шоколад наоколо, което означаваше, че се пече прочутият фъдж кейк на Ама с шоколадов пълнеж, любимият ми от всичките й десерти. Онзи, който никога не правеше за състезание, благотворителна разпродажба или нуждаещо се семейство — а само за мен, на рождения ми ден, когато получех отлични оценки или когато имах много, много скапан ден.
Това бе моят кейк така, както лимоненият пай бе на чичо Абнър.
Седнах на най-близкия стол до кухненската маса и хванах главата си с ръце. Кейкът не бе за мен, за да го ям аз. Бе за нея — бе дар, жертвоприношение. Нещо, което да остави на гроба ми в „Грийнбриър“.
От мисълта за този кейк с шоколадов пълнеж, поставен на прясната пръст до малкия дървен кръст, ми се доповръща. Бях нещо по-лошо и от мъртъв.
Бях един от Великите, но много по-малко велик.
Таймерът за яйца изпиука и Ама избута стола си назад, направи последен бод на торбичката с амулет и я остави на масата.
— Не искаме кейкът ти да бъде прекалено сух, нали, Итън Уейт? — Ама отвори вратичката на фурната и оттам лъхна силна жега с аромат на шоколад. Бръкна с ръкохватките си толкова навътре, че се притесних да не се подпалят. После издърпа кейка с въздишка и почти го метна на котлона. — Нека да поизстине малко. Не искам момчето ми да си изгори устата.
Лусил бе подушила храната и дойде в кухнята да се поумилква. Скочи на масата, както винаги, и зае най-подходящата за докопване до вкусотиите поза. Когато ме видя, изръмжа ужасено. Очите й се втренчиха в мен, сякаш бях направил нещо много обидно лично за нея.
Хайде, Лусил. Ти и аз, толкова неща сме преживели заедно.
Ама я погледна.
— Какво има, старо момиче? Искаш нещо да кажеш ли?
Лусил изръмжа отново. Тя ме изпортваше на Ама. Първо си мислех, че се бои от мен и ще ми създаде проблем, после осъзнах, че всъщност ми прави услуга.
Ама слушаше. Това бе повече от слушане — мръщеше се и се оглеждаше из стаята.
— Кой е тук?
Погледнах отново към Лусил и се усмихнах, посягайки да я погаля по главичката. Тя изви гальовно гръб под дланта ми.
Ама оглеждаше кухнята с орловите си очи.
— Не смей да идваш в дома ми. Не щем никакви духове да се мотаят наоколо. Няма какво да вземеш. Само няколко съсипани, престарели дами и разбити сърца.
Пресегна се бавно към буркана на плота и хвана Еднооката заплаха. Ето я. Смъртоносната й, опасна, могъща дървена лъжица на правосъдието. Дупката по средата приличаше повече от всякога на едно всевиждащо око и не се съмнявах, че то може да ме види, също като Ама. В това състояние — каквото и да бе то — виждах съвсем ясно, че това нещо наистина притежава странна мощ. Също като солта то искреше и оставяше светлинна следа след себе си във въздуха, докато Ама размахваше лъжицата. Предполагам, че силата може да приема всякакви форми и размери и когато става дума за Еднооката заплаха, аз съм последният човек на света, който ще се усъмни в това.