Размърдах се неудобно в стола си. Лусил ме стрелна още веднъж с поглед и изсъска. Сега бе станала наперена и дръзка. Искаше ми се да й изсъскам в отговор.
Тъпа котка. Това все още е моят дом, топчеста Лусил.
Ама погледна към мен, сякаш се вглеждаше право в очите ми. Беше зловещо колко точно усещаше къде се намирам. Вдигна лъжицата високо над главите и на двама ни.
— Чуй ме сега. Не ми е приятно, че си пъхаш носа в кухнята ми, непоканен. Или се махай от къщата ми, или ще ти дам да разбереш, ясно ли е? Няма да позволя да се бъркаш в работите на това семейство. Те и без това са на края на силите си.
Нямах много време. От мириса на торбичките на Ама ми се повдигаше, да си призная, а и нямах много опит в призрачните дела, ако така можеше да се определи състоянието ми. Бях напълно на чужда територия.
Взирах се в тунела с шоколадов пълнеж на кейка. Не исках да го ям, но знаех, че трябва да направя нещо с него. Нещо, с което да накарам Ама да разбере — както с Лена и сребърното копче. Колкото повече мислех за кейка, толкова повече идеята се избистряше в главата ми.
Пристъпих напред към Ама и кейка, избягвайки предпазливо лъжицата, и пъхнах пръста си във фъджа, колкото надълбоко можех. Не беше лесно, имах чувството, че се опитвам да сграбча шепа цимент минути преди да се е втвърдил напълно.
Но се получи.
Загребах голямо парче от кейка и го оставих да падне настрани, плъзгайки се по котлона на печката. Все едно бях отхапал от него — дупката приличаше на гигантска захапка, оставена от зъбите на невидим човек. Или призрак.
— Не — прошепна Ама. Взираше се с широко отворени очи, държейки все така лъжицата в едната си ръка и престилката си в другата. — Итън Уейт, ти ли си?
Кимнах, въпреки че тя не ме виждаше. Явно обаче Ама почувства нещо, защото отпусна лъжицата и се тръсна на стола срещу мен, а сълзите й потекоха като на бебе, занесено за кръщенето си в църквата и за първи път заобиколено от купища хора, които се взират в него, докато го потапят в студената вода.
Между сълзите и хлипанията й ги чух. Просто прошепнати, но чух тези думи така ясно, сякаш тя бе изкрещяла името ми.
— Моето момче…
Ръцете й трепереха, докато се държеше за ръба на старата маса. Ама може и да беше една от най-великите гадателки в целия Юг, но все пак бе смъртна.
Аз бях станал нещо друго.
Поставих ръката си над нейните ръце и мога да се закълна, че тя преплете пръсти с моите. Залюля се леко на стола си, както правеше, когато пееше любимия си църковен химн или когато бе на път да реши някоя особено трудна кръстословица.
— Липсваш ми, Итън Уейт. Повече, отколкото можеш да си представиш. Не мога да гледам кръстословиците си. Не помня как да сготвя печеното. — Изтри сълзите си с длан и я задържа там, на челото си, сякаш имаше главоболие.
И ти ми липсваш, Ама.
— Не се отдалечавай много от къщи, не още, разбра ли ме? Трябва да ти кажа някои неща съвсем скоро.
Няма.
Лусил ближеше лапичката си и мъркаше доволно. После скочи от масата и изръмжа още веднъж, за всеки случай. Тръгна да излиза от кухнята, но спря, за да погледне отново към мен. Чух я как ми говори, толкова ясно, сякаш наистина имаше човешки глас.
Е? Хайде, тръгвай вече. Губиш времето ми, момче.
Обърнах се и прегърнах Ама, обвивайки дългите си ръце около цялото й крехко телце, както бях правил безброй пъти преди.
Лусил спря и наклони глава в очакване. Затова постъпих както винаги когато имах работа с тази луда котка.
Станах и я последвах.
Осма глава
Счупени бутилки
Лусил задраска с лапички по вратата на Ама и тя се отвори. Плъзнах се вътре през процепа след котката. Стаята изглеждаше едновременно и по-добре, и по-зле от последния път, когато я бях видял, в нощта, когато скочих от водната кула. В онази нощ бурканите със сол, речните камъни и пръстта от гробищата — съставките на множеството амулети на Ама — не бяха по местата си на рафтовете, както и поне две дузини бутилки. Книгите й с „рецепти“ бяха разпилени по пода и никъде не се виждаха нито един амулет или кукла. Стаята беше отражение на настроението на Ама — изгубена и отчаяна по такъв начин, че ме болеше само като си спомнех за него.
Днес изглеждаше напълно различно, но доколкото можех да преценя, бе все още изпълнена с нейните емоции, с нещата, които тя не желаеше никой да види. Вратите и прозорците бяха отрупани с амулети, но ако старите талисмани на Ама бяха добри, тези изглеждаха направо невероятно — камъни, подредени в сложни конфигурации около леглото, снопчета слама, привързани около прозорците, нанизи с мъниста и малки медальончета на светци и с други символи, окачени на старинните колони на леглото. Беше положила големи усилия да задържи нещо отвън.