Бурканите и стъклениците все още бяха струпани на едно място, както помнех, но рафтовете вече не бяха голи. Бяха пълни със счупени кафяви, зелени и сини стъклени бутилки. Познах ги веднага.
Бутилките от дървото в предния ни двор.
Ама сигурно ги бе свалила оттам. Може би вече не се боеше от зли духове. Или може би не искаше да улови погрешния.
Бутилките бяха празни, но запушени с коркови тапи. Докоснах едно малко зелено шише с дълга пукнатина от едната страна. Бавно, съвсем леко, сякаш бутах Бричката нагоре по хълма към „Рейвънуд“ в горещ летен ден, издърпах тапата до ръба на устието. И стаята започна да изчезва край мен…
Слънцето бе горещо, мъглата от мочурището се издигаше като призрак над водата. Но малкото момиченце с красиво сплетени плитки беше наясно с нещата. Духовете бяха направени от по-сложни неща, не от пара и мъгла. Бяха реални като нея самата и чакаха нейната древна баба или лелите й да ги повикат.
И приличаха досущ на живите хора.
Някои се държаха приятелски — като момичето, което играеше на дама и гушкаше котката си. Други бяха злобни — като стареца, който обикаляше гробището в Уейдърс Крийк винаги когато имаше гръмотевици.
И в двата случая духовете можеха да помогнат или да се държат троснато в зависимост от настроението си и от даровете, които човек им предложи.
Винаги бе добра идея да им донесеш подарък. Нейната прапрапрабаба я бе научила на това.
Къщата бе точно на хълма над залива с мочурището, издигаше се като закален от времето син фар, насочващ и мъртвите, и живите към дома. След смрачаване на прозореца винаги имаше запалена свещ, над вратата звънтяха вятърни камбанки, а на люлеещия се стол слагаха орехов пай — в случай че дойдеше неочакван гост. И някой винаги идваше.
От километри наоколо пристигаха хора, за да се срещнат със Сула Пророчицата. Така наричаха нейната прапрапрабаба заради множеството успешни гадания, които бе направила през живота си. Понякога дори спяха на поляната пред къщата, очаквайки шанса си да я видят.
Но за момичето Сула бе просто жената, която й разказваше приказки и я учеше да плете дантела и да прави маслено тесто за пай. Случваше се понякога врабче да влети през прозореца и да кацне на рамото й, сякаш тя бе клон на стар дъб, но това си бе просто нейната прапрапрабаба.
Когато стигна входната врата, момичето спря и приглади рокличката си, преди да влезе вътре.
— Бабо?
— Тук съм, Амари. — Гласът й бе плътен и нежен. „Рай и мед“, казваха мъжете за него.
Кухнята имаше само две стаи и малка кухня. Основната стая бе мястото, където Сула работеше, гадаеше на карти таро и чаени листенца, правеше амулети и смесваше лечебни билки. Навсякъде имаше стъклени буркани, пълни с различни неща, от хамамелис и лайка до гарванови пера и пръст от гробищата. На най-долната лавица стоеше единственият буркан, който Сула позволяваше на Амари да отвори. Той бе пълен с карамелени бонбони, увити в плътна, намазана с восък хартия. Лекарят, който живееше в Монкс Корнър, ги носеше всеки път, когато идваше за мехлемите си и за някое гадаене на карти.
— Амари, ела тук — нареди Сула. Бе подредила колода карти на масата. Не бяха картите таро, по които дамите от Съмървил и Гатлин обичаха да им гадае. Баба й пазеше тези за специални случаи. — Знаеш какви са, нали?
Амари кимна.
— Картите на провидението.
— Точно така — усмихна се Сула, а малките й плитчици се разпиляха по раменете й. Всяка бе завързана с цветно конче — желание, което някой от посетителите й се надяваше да се сбъдне. — Знаеш ли по какво се различават от картите таро?
Амари поклати глава. Знаеше, че картинките са различни. Ножът бе опръскан с кръв. Двойните фигури бяха обърнати с лице една към друга и дланите им бяха долепени.
— Картите на провидението казват истината — бъдещето, което в някои дни дори нямам желание да видя. Зависи от това чие бъдеще гадая.