Малкото момиче бе объркано. Нима картите таро не показваха истинското бъдеще, ако могъща гадателка като баба й разчиташе колодата?
— Мислех, че всички карти показват бъдещето, ако знаеш как да тълкуваш знаците.
Едно врабче влетя през отворения прозорец и кацна на рамото на старата жена.
— Има истина, която човек може да приеме, и такава, която не може. Ела и седни тук и ще ти покажа какво имам предвид.
Сула разбърка картите, Гневната кралица изчезна в тестето зад Черния гарван. Амари застана от другата страна на масата и седна на нестабилния крив стол, където бяха сядали толкова много други хора преди нея, за да узнаят съдбата си.
Сула помръдна леко китката си и с едно плавно движение подреди картите на масата като ветрило. Герданите се бяха оплели на шията й — сребърните амулети, гравирани с образи, които Амари не познаваше, изрисувани на ръка дървени мъниста, редуващи се с камъчета, цветни кристали, които отразяваха светлината, когато Сула се движеше. И любимият на Амари — гладък черен камък, прокаран през въженце, който лежеше точно във вдлъбнатинката на гърлото на баба й.
Тя го наричаше „Окото“.
— Сега внимавай, малката ми — нареди й Сула. — Някой ден ще правиш това сама и аз ще ти нашепвам с полъха на вятъра какво да казваш на хората.
Амари хареса тези думи.
Усмихна се и изтегли първата си карта.
Краищата на видението се размиха и редицата цветни бутилки отново се появиха пред погледа ми. Все още докосвах напуканото зелено шише и тапата, която бе освободила навън спомена — спомена на Ама, пленен като опасна тайна, която тя не желаеше да избяга в света. Но той изобщо не бе опасен, освен може би за нея.
Все още виждах как Сула й обяснява картите на провидението, картите, които един ден щяха да се подредят така, че да й покажат смъртта ми.
Представих си лицата на картите, особено на Близнаците, лице до лице. Разполовената душа. Моята карта. Спомних си усмивката на Сула и колко дребничка ми изглеждаше в сравнение с гиганта, който беше като дух. Но носеше същите сложно оплетени плитки и тежки нанизи от мъниста, които се поклащаха около шията й и в живота, и в смъртта. Освен въженцето с черния камък — него не го помнех.
Погледнах към празното шише, пъхнах отново тапата и го оставих на рафта при другите. Дали всички тези бутилки съдържаха спомените на Ама? Призраци, които я преследваха по начин, по който духовете никога не биха могли.
Дали нощта на смъртта ми бе в една от тези бутилки, затворена надълбоко, там, откъдето не можеше да избяга? Надявах се да е, заради доброто на Ама.
После чух, че дъските на външното стълбище скърцат.
— Ама, в кухнята ли си? — беше баща ми.
— Тук съм, Мичъл. Къде другаде да бъда преди вечеря? — отвърна Ама. Гласът й звучеше странно, но не бях сигурен, че баща ми би могъл да го забележи.
Последвах звука на гласовете им обратно по коридора. Лусил седеше в другия край, очаквайки ме, с килната на една страна главичка. Остана така, докато стигнах на няколко сантиметра от нея, и тогава стана и бавно се оттегли.
Благодаря ти, Лусил.
Бе свършила работата си и бе приключила с мен. Вероятно пред телевизора я очакваха паничка със сметана и пухкава възглавница. Едва ли щях да я стресна отново.
Когато завих зад ъгъла, баща ми си наливаше чаша студен чай.
— Итън обади ли се?
Ама застина, ножът в ръката й замръзна за миг във въздуха над глава лук, но татко не забеляза. После тя започна да кълца отново.
— Каролин го е задържала, накарала го е да я чака. Знаеш каква е, изискана, но и инатлива, също като майка му.
Баща ми се разсмя, край очите му се появиха красиви бръчици.
— Вярно е, освен това е ужасен пациент. Сигурно направо подлудява Итън.
Майка ми и леля Пру не се бяха шегували, баща ми бе под влиянието на сериозно заклинание. Нямаше си представа какво се бе случило. Чудех се колко ли членове от семейството на Лена бяха нужни, за да го направят.
Ама се пресегна за морков и отсече края му, преди още да го постави на дъската за рязане.
— Счупено бедро е доста по-сериозно от грип, Мичъл.
— Знам…