— Каква е таз тупурдия? — провикна се леля Мърси от дневната. — Опитваме се да гледаме „Риск“!
— Мичъл, ела тук. Мърси хич не я бива в музикалните въпроси.
Това беше леля Грейс.
— Ти си оназ, която смята, че Елвис Пресли е все още жив — сопна се леля Мърси.
— И съм напълно убедена в туй. Още може да разкърши бедра на сцената.
После леля Грейс се провикна към кухнята.
— Мичъл, побързай. Имам нужда от свидетел. И донеси малко кейк.
Баща ми взе чинията с шоколадовия фъдж кейк, все още топъл от фурната. Когато изчезна надолу по коридора, Ама спря да кълца зеленчуци и потърка изгладения златен талисман на колието си. Изглеждаше тъжна и объркана, напукана като бутилките, подредени по рафтовете в спалнята й.
— Моля те, кажи ми, ако Итън звънне утре — провикна се баща ми от дневната.
Ама се взря навън през прозореца и дълго остана неподвижна, после проговори толкова тихо, че едва я чух.
— Няма да звънне.
Девета глава
„Звезди и ивици“
Оставих Ама — чувството бе, като че излизаш от огън навън, сред най-студената зимна нощ. Тя беше моят дом, сигурен и познат, беше всяко мъмрене и всяка вечеря, която ми бе приготвяла, всичко, което бях и аз. Колкото по-близо бях до нея, толкова по-топъл се чувствах — но в крайна сметка, щом се отдръпнех, осъзнавах, че студът е още по-голям.
Струваше ли си? Да се почувстваш по-добре за минута или две, знаейки, че студът ще бъде все така тук и ще те чака безмилостно?
Не бях сигурен, но за мен това не бе въпрос на избор. Не можех да стоя далече от Ама или от Лена — и дълбоко в себе си не мислех, че и някоя от тях би го пожелала.
А и се бе появила светлинка в тунела, макар и съвсем слаба. Щом Лусил можеше да ме види, това бе нещо, добър знак. Явно хората казваха истината — че котките могат да виждат духове. Само дето никога не бях предполагал, че аз ще бъда духът, който ще докаже това поверие.
А и Ама. Не че ме бе видяла, но знаеше, че съм там. Не беше много, но вдъхваше надежда. Успях да й покажа присъствието си, както бях направил за Лена на гроба.
Беше изтощително — и местенето на копчето, и отчупването от кейка. Но по този начин бях предал посланието си в другия свят. В известен смисъл все още бях тук, в Гатлин, където принадлежах. Всичко се бе променило и не знаех как да го оправя. Но не бях отишъл някъде в пространството, не и истински.
Бях тук.
Съществувах.
Само ако можех да открия начин да кажа това, което наистина исках да кажа.
Имаше толкова много неща, които можех да направя с шоколадов фъдж кейк, с една стара котка и с някой от талисманите от гердана на Лена.
Да си призная честно, чувствах се ужасно нещастен. Ама би използвала друга дума. Напълно злочест.
Бях заседнал в кръстословица, без карта. Итън Уейт.
З.Л.О.Ч.Е.С.Т.
Седем букви, хоризонтално.
И тогава ме осени. Не беше всъщност идея, по-скоро спомен — Ама седи на кухненската ни маса, съсредоточена над кръстословицата си с купа червени лютиви бонбони и купчина от изключително остри моливи номер 2. Тя използваше ребусите си, за да оправи нещата, за да прочисти съзнанието си и да намери отговор на това, което я тормозеше в момента.
Всичко си дойде на мястото. Както виждах в миг възможност за кош на баскетболното игрище или разбирах кой е убиецът още в началото на филма.
Знаех какво трябва да направя и знаех къде да отида. Щеше да е нужно малко повече от отчупването на кейк или преместването на копче, но не невъзможно повече.
Няколко букви, изписани с молив.
Беше време за посещение в офиса на „Звезди и ивици“, най-добрия и единствен вестник в окръг Гатлин.
Имах да съставям кръстословица.
Нямаше и зрънце сол по первазите на прозорците на офиса, както човек не би намерил и зрънце истина на страниците на самия вестник. Но на всеки прозорец имаше климатик. Видях повече климатици, отколкото някога бях забелязвал из някоя сграда. Те бяха останали като спомен от горещото лято, което почти бе изсушило и отвяло целия град като мъртво листо, опадало от магнолиево дърво.
Но все пак — нямаше амулети, нито сол, никакви обвързвания и заклинания, нито дори котка. Плъзнах се вътре с лекота. Човек може да свикне с такъв вид достъп до всяко място.
Вътре в офиса нямаше много неща — няколко саксии с изкуствени растения, календар със снимки от местните исторически възстановки, висящ накриво на стената, и висок плот, покрит с линолеум. Там заставаше човек, когато искаше да пусне за десет долара обява във вестника за уроци по пиано, подаряване на кученца или за продажба на старата кушетка, която стои в мазето му от 1972 г. Точно в такива случаи минаваш зад плота, където в редица бяха поставени три малки бюра. Те бяха покрити с вестници — тези вестници, които търсех. Така изглеждаше „Звезди и ивици“, преди да стане истински вестник, когато приличаше повече на писмен вариант на градските клюки.