— Какво правиш тук, Итън?
Обърнах се стреснато назад, ръцете ми бяха отпуснати виновно встрани, сякаш бях хванат да прониквам незаконно с взлом някъде. Което в известен смисъл бе точно така.
— Мамо?
Тя стоеше зад мен в празния офис, от другата страна на високия плот.
— Ъъъ, нищо… — Само това успях да кажа. Не биваше да се изненадвам. Тя знаеше как да пресича между световете, нали ми помогна да намеря пътя си обратно към света на смъртните. И все пак не очаквах да я срещна тук.
— Странно място за невършене на „нищо“, освен ако не си решил да станеш журналист и репортер за отвъдния живот, а като се има предвид колко пъти се опитвах да те заинтересувам да се включиш в училищния вестник, това не ми се струва много вероятно.
Да, ясно. Никога не бях искал да седя на обяд на масата на зубърите, занимаващи се с вестника на гимназия „Джаксън“. Не и щом можех да обядвам с Линк и приятелите си от баскетболния отбор. Нещата, които смятах тогава за важни, сега ми се струваха глупави.
— Да, мамо.
— Итън, моля те. Какво правиш тук?
— Май мога да ти задам същия въпрос. — Майка ми ме стрелна с поглед. — Не търся работа във вестника. Искам само да подпомогна един определен раздел в него.
— Това не е добра идея. — Мама постави ръце на плота пред мен.
— Защо не? Ти ми изпращаше всички онези Предвещаващи песни. На практика е същото, само че малко по-директно.
— И какво смяташ да направиш? Да напишеш обява до Лена и да я публикуваш във вестника? „Търси се приятелка чародейка, за предпочитане да се казва Лена Дюшан.“
Свих рамене.
— Нямах точно това предвид, но ще свърши работа.
— Не можеш да го направиш. В този свят едва успяваш да повдигнеш молив. Нямаш достатъчно чародейци или медиуми, които да ти помогнат. Ще ти бъде трудно да вдигнеш дори перце.
— А ти можеш ли да го направиш?
Този път тя сви рамене.
— Може би.
Погледнах я настоятелно.
— Мамо, искам тя да знае, че съм добре. Да знае, че съм тук — както ти искаше аз да знам тези неща, когато разтваряше онези книги и ми предаваше посланията си в кабинета си. Сега трябва намеря начин да го съобщя на нея.
Майка ми заобиколи плота бавно, без да каже нищо. Мълча в продължение на една много дълга минута. Гледаше ме, докато приближавах към купчините вестници.
— Сигурен ли си в това? — попита колебливо накрая.
— Ще ми помогнеш ли или не?
Тя дойде и застана до мен, което бе начинът й да ми отговори. Започнахме да четем материалите за новия брой на „Звезди и ивици“, които бяха поставени буквално върху всяка възможна повърхност наоколо. Наведох се над тези на най-близкото бюро.
— Очевидно дамите от Доброволческата организация на Гатлин са основали литературен клуб, наречен „Книги и кикот“.
— Леля ти Мариан ще бъде особено развълнува да чуе това; последния път, когато се опита да основе литературен клуб, не успяха да се съгласят за избора на книга за четене по никакъв начин, нямаше две еднакви предложения и се принудиха да се разпуснат след първата среща — каза майка ми с подигравателен блясък в очите. — Но не и преди да гласуват да смесят лимонадата с голяма кутия вино. За това бяха почти единодушни.
Продължих с четенето.
— Е, надявам се „Книги и кикот“ да има по-добра съдба, но ако се провалят в това начинание, не се безпокой. Основали са също и клуб за тенис на маса, наречен „Топки и кикот“.
— Това непременно искам да го видя. — Мама надзърна над рамото ми. — Да, а вечерният им клуб за дегустация е наречен „Ястия и кикот“.
Едва успях да потисна смеха си и й посочих следващия абзац.
— Пропусна най-хубавото. Преименували са Гатлинския котильон на… — почакай само… — „Въртене и кикот“.
Прегледахме останалата част от материалите и се забавлявахме чудесно, доколкото това бе възможно за два блудни призрака, заседнали в пространството между световете и в офиса на вестника на малко градче. Беше като отблясък на миналия ни живот заедно, сякаш се опитвахме да залепим изрезките от реалността върху вестникарска хартия и да създадем нещо ново. Благотворителният клуб „Киванис“1 бе готов за годишната си разпродажба на кейкове — обикновено те бяха от онзи вид с много течния крем по средата, както ги обичаше баща ми.
1
„Киванис“ — международна благотворителна организация, основана в САЩ през 1915 г. — Б.пр.