Цветарският магазин „Градината на Едем“ бе спечелил наградата за най-хубава витрина на месеца, което обикновено ставаше почти всеки месец, тъй като вече нямаше чак толкова много витрини на главната улица.
Нататък ставаше все по-добре. Дива кокошка бе свила гнездо в шейната на дядо Коледа от коледната украса в двора на мисис Ашър, което бе страхотно, защото нейните празнични украси бяха отвратителни. Една година мисис Ашър дори бе сложила червило на бебето Исус, защото не смятала, че устните му се виждат достатъчно ясно в тъмното. Когато майка ми я попита директно мисли ли, че това е нормално, мисис Ашър отвърна: „Не можеш да очакваш просто да изпееш едно «осанна» и всички да схванат посланието, Лила. Бог ми е свидетел, половината от хората тук дори не знаят какво означава тази дума“. Когато майка ми я притисна, се оказа, че и тя самата си няма понятие за значението й. След това никога вече не получихме покана да й гостуваме.
Останалите новини бяха точно такива, каквито очаквахме — от онзи вид, който никога не се променяше, независимо че всичко наоколо вече бе различно. От градския „Контрол по животните“ бяха уловили изгубена котка; Бъд Клейтън бе спечелил състезанието за наподобяване на патешки викове на щатския конкурс на Каролина; заложната къща в Съмървил бе обявила специална разпродажба на грамофонни плочи и бе затворила; а в момента течеше състезание за стипендия за лидерство за гимназистки.
Животът си продължаваше и без мен, предполагам.
После видях страницата с кръстословицата и я дръпнах към себе си, доколкото можах.
Ето.
— Искаш да решиш кръстословицата?
— Не. Искам да съставя една за Ама. Ако тя я види, ще каже на Лена.
Майка ми поклати глава.
— Дори да успееш да подредиш на страницата буквите така, както искаш, Ама няма да ги види. Вече не купува вестника. Не откакто ти… си тръгна. Не е докосвала кръстословица от месеци.
Намръщих се. Как бях могъл да забравя? Ама го бе казала сама, докато стоях в кухнята ни.
— Ами тогава писмо?
— Опитвала съм стотици пъти, но е почти невъзможно. Налага се да използваш само това, което вече го има на страницата. — Тя се загледа във вестника пред нас. — Всъщност може и да се получи, защото можеш да местиш буквите по черновата. Виж как са поставени на масата.
Беше права. За да съставят кръстословицата, екипът на вестника изрязваше буквите на отделни квадратчета, като буквите за скрабъл. Трябваше само да ги наместя според вече подредените думи на страницата.
Ако бях достатъчно силен да го направя.
Погледнах към майка си, по-решен от всякога.
— Тогава ще използваме кръстословицата и ще накараме Лена да я види.
Местенето на буквите на подходящото място бе като изкопаването на камъните от градината на Сестрите, но мама ми помагаше. Тя поклати глава, докато се взирахме в страницата.
— Кръстословица. Не знам защо не ми е хрумнало.
Свих рамене.
— Аз просто не съм достатъчно добър в писането на песни.
Кръстословицата бе наполовина съставена, но предположих, че тричленният екип на вестника нямаше да има нищо против някой да им помогне. Явно я готвеха за неделното издание на „Звезди и ивици“ — най-важният брой на вестника, поне по отношение на кръстословиците. Едва ли щяха да протестират, че някой е поел ангажимента да я довърши тази седмица. Направо се чудех, че още не бяха наели Ама да им прави всички.
Единствената трудна част щеше да бъде да накараме Лена да прояви какъвто и да било интерес към тази кръстословица. Но трябваше да опитаме.
Единайсет букви, хоризонтално.
П.О.Л.Т.Ъ.Р.Г.А.Й.С.Т.
Като ефимерно създание. Астрална проекция. Дух от друг свят. Призрак. Бледа сянка на някога съществувала личност, нещо, което идва посред нощ при теб, когато мислиш, че никой не те гледа.
С други думи, това, което си ти, Итън Уейт.
Шест букви, вертикално.