Г.А.Т.Л.И.Н.
Като нещо малко. Ограничено. Провинциално. Място, където сме заседнали, независимо дали в отвъдния, или в смъртния свят.
В.Е.Ч.Н.О.С.Т.
Безкрайност, нещо, което не спира, завинаги. Начинът, по който се чувстваш спрямо определено момиче, независимо дали си мъртъв, или жив.
Л.Ю.Б.О.В.
Като това, което изпитвам към теб, Лена Дюшан.
О.П.И.Т.А.Й.
Което и правя, с цялото си сърце, всяка минута, всеки ден.
Като знак — получих твоето послание, Лена.
После ме завладя мисълта колко много бях загубил, за всичко, което ми бе отнело това тъпо падане от водната кула, и изгубих контрол. Хватката, с която държах Гатлин в съзнанието си, се отпусна. Първо очите ми се замъглиха, после буквите се размазаха и потънаха в нищото, докато светът изчезваше под краката ми и аз изчезвах заедно с него.
Пресичах обратно. Опитах се да си спомня думите от свитъка, онези, които ме бяха довели тук, но умът ми не можеше да се фокусира върху нищо.
Беше прекалено късно.
Заобиколи ме мрак и почувствах нещо като вятър да вее в лицето ми и да бучи в ушите ми. После чух гласа на майка си — силен и уверен като студената й ръка, която бе сграбчила моята.
— Итън, дръж се. Хванах те.
Десета глава
Змийски очи
Почувствах как стъпалата ми докосват нещо солидно, както когато слезеш от влака и стъпиш на платформата на перона. Видях пода, дъските на предната веранда, после черните си кецове, които стъпват на тях.
Бяхме пресекли обратно, оставяйки света на живите зад нас. Бяхме отново там, където ни бе мястото, при мъртвите.
Не исках да мисля за това по този начин.
— Е, ма крайно време беше! Изчаках си чакането тук — възмути се леля Пру, която ни посрещна в отвъдния свят, на предната веранда на имението „Уейт“ — онова в средата на гробището.
Все още не бях свикнал с гледката на къщата ни тук вместо обичайните мавзолеи и статуи на жалеещи ангели, които властваха в „Градината на вечния покой“. Но стояща до парапета, с трите кучета, приседнали покорно в краката й, леля Пру също изглеждаше доста властна. Или по-скоро, бясна като раздразнен стършел.
— Лельо… — казах аз и се почесах притеснено по врата.
— Итън Уейт, чаках та толкоз време! Мислех, че шъ та няма само за минутка. — Трите кучета изглеждаха възмутени също като нея, когато леля Пру кимна към майка ми. — Лила…
— Лельо Прудънс…
Двете се гледаха една друга наострено, което ми се стори странно. Винаги се бяха разбирали добре.
Усмихнах се на леля си и се опитах да сменя темата.
— Направих го, лельо Пру. Пресякох отвъд. Бях… нали знаеш, от другата страна.
— Можеше да кажеш на хората, та да не висят отвън на верандата ти цял ден — размаха към мен носната си кърпичка леля ми.
— Ходих до „Рейвънуд“ и до „Грийнбриър“, и до къщи, и до „Звезди и ивици“…
Леля Пру ме погледна въпросително, сякаш не ми вярваше.
— Наистина ли?
— Е, не сам. С мама. Тя ми помогна някак. Госпожо…
Майка ми изглеждаше развеселена, а леля ми — не.
— Е, ако искаш да си замъкнеш задника обратно там, и туй да е толкоз сигурно, колкот’ и че проповедникът има шанс да влезе в рая, тря’а да си поговорим.
— Прудънс — намеси се майка ми със странен тон, в който долових предупреждение. За какво?
Не знаех какво да кажа, затова просто продължих да говоря.
— Искаш да кажеш, да пресека отново ли? Защото мисля, че вече започвам да го схващам…
— Спри да дуднеш и ма чуй, Итън Уейт! Не говоря за пресичане. Говоря за връщане. В добрия, стар свят на живите.
За секунда помислих, че се шегува с мен. Но изражението й не се промени. Тя беше сериозна — поне доколкото моята стара луда леля можеше да бъде сериозна.
— За какво говориш, лельо Пру?
— Прудънс — обади се отново мама. — Не го прави.
Какво да не прави? Да ми даде възможност да се върна обратно?
Леля Пру погледна майка ми и започна да слиза по стъпалата, местейки обутите си в ортопедични обувки крака един по един. Протегнах ръка да й помогна, но тя бе инатлива, както винаги, и ме отблъсна. Когато стигна до зеления килим от трева в началото на стълбището, застана точно пред мен.
— Беше грешка, Итън. От най-големите. Нищо от туй не биваше да се случва.