Думите стигаха до мен като музика. Прогониха в миг цялата мъка и болка, всички съмнения.
— Мамо?! Мамо!
Спуснах се надолу по стъпалата, вземайки по три наведнъж, без да дочакам отговор.
Втора глава
Пържени зелени домати
Ето я, стои в кухнята, боса, косата й е същата, каквато я помня — наполовина вдигната, наполовина разпиляна по врата. Бялата, закопчана до горе дълга риза — баща ми я наричаше нейната „униформа“ — все така бе покрита с боя или с мастило от последния й проект. Дънките й бяха навити до глезените, както обикновено, независимо дали това бе на мода или не. Мама никога не се интересуваше от подобни неща. В едната си ръка държеше стария ни почернял тиган, който бе пълен със зелени домати, а в другата — книга. Вероятно четеше, докато готвеше, без да вдигне глава. Тананикаше си някаква част от песен, като дори не осъзнаваше, че го прави.
Това бе майка ми. Изглеждаше точно както винаги. Абсолютно същата.
Може би аз бях този, който се бе променил. Пристъпих по-близо и тя се обърна към мен, оставяйки книгата на масата.
— Ето те, мое сладко момче.
Сърцето ми се преобърна. Никой друг не ме наричаше така, никой не би поискал, а и аз не бих позволил. Само майка ми. После тя протегна ръце и ме прегърна. Светът изчезна, когато зарових лице в косата й. Вдишвах топлия й аромат и топлото усещане от допира й, и топлото всичко, което бе майка ми за мен.
— Мамо, ти се върна…
— Един от нас го направи, да — въздъхна тя.
И тогава осъзнах. Тя стоеше в кухнята ни и аз стоях в кухнята ни, което означаваше едно от двете: или тя се бе върнала към живота, или аз… не бях.
Очите й бяха изпълнени с нещо — сълзи, любов, съчувствие — и преди да реша кое бе, тя отново ме прегърна.
Майка ми винаги разбираше всичко.
— Знам, сладкото ми момче, знам…
Лицето ми намери старото местенце, където се криеше, когато бях малък, в сгъвката на рамото й. Тя ме целуна по главата.
— Какво стана с теб? Не трябваше да бъде така — каза майка ми, като се отдръпна назад, за да ме погледне. — Животът и на двама ни не трябваше да свършва така.
— Знам.
— От друга страна, няма правилен начин, по който да приключи нечий живот, нали? — ощипа ме тя по брадичката и се усмихна тъжно.
Помнех тези неща. Усмивката, лицето й. Споменът бе всичко, което ми бе останало, когато тя си тръгна.
Винаги бях знаел, че е жива някъде там, по някакъв начин. Беше спасила Макон и ми изпращаше песните, които ме напътстваха във всяка странна глава от живота ми в света на чародейците. Беше тук, за мен, през цялото време — също както бе до мен, докато бе жива.
Може да беше само един миг, но исках да го задържа колкото бе възможно по-дълго.
Не знам как се бяхме озовали до кухненската маса, не помнех нищо друго, освен че седях в стола си, сякаш изминалите няколко години изобщо не се бяха случвали. Навсякъде имаше книги — от вида им личеше, че мама чете няколко едновременно, както обикновено; чорап, вероятно току-що изваден от прането, бе пъхнат в „Божествена комедия“, сгъната наполовина салфетка се подаваше от „Илиада“, вилица отбелязваше докъде бе стигнала в един том с гръцка митология. Кухненската маса бе отрупана с любимите й книги и купчини с листове и документи, всяка по-висока от предишната. Сякаш бях в библиотеката с Мариан.
Доматите църкаха в тигана и аз вдишвах аромата на майка ми — пожълтели листове и горещо олио, пресни домати и стар картон, всичко това преплетено и украсено с лют кайенски пипер. Нищо чудно, че винаги огладнявах в библиотеки.
Майка ми постави на масата синьо-бяла чиния от китайски порцелан, украсена с дракони. Усмихнах се, защото тя й бе любимата. Изсипа горещите домати в нея и ги поръси с пипер.
— Ето, започвай.
Забих вилицата си в най-близкия домат.
— Знаеш ли, не съм ял от тези, откакто ти… от инцидента…
Доматът бе толкова горещ, че опари езика ми. Погледнах към мама.
— Ние… това ли е…?
Тя се обърна и ме погледна неразбиращо.
Опитах отново.
— Това раят ли е?
Тя се разсмя, без да спира да налива чай в две високи чаши. Чаят бе единственото друго нещо, което мама можеше да приготвя в кухнята.
— Не, не е раят. Не точно…
Навярно съм изглеждал стреснат, защото се уплаших, че някак си се бяхме озовали на другото, противоположното място. После ми хрумна, че това няма как да е вярно, защото — колкото и сладникаво да звучи — да бъда с майка си отново, бе наистина рай, независимо какво бе мнението на вселената по въпроса. От друга страна, напоследък с вселената не се разбирахме много добре.