Обзе ме трепет на надежда.
— Какво?
Лицето на майка ми изгуби цвета си, стана като мъртвешка маска.
— Спри.
Помислих, че ще припадна. Вече не можех да дишам от вълнение.
— Няма — каза леля Пру, присвивайки очи зад очилата си.
— Мислех, че решихме да не му казваме, Прудънс.
— Ти реши, Лила Джейн. Аз съм прекалено стара, за да не правя туй, коет’ ща.
— Аз съм му майка — не се предаваше мама.
— Какво става тук? — опитах да се намеся аз, но никоя от тях не ми обърна внимание и не погледна към мен.
Леля Пру повдигна брадичка.
— Момчето е достатъчно голямо, за да решава таквиз важни неща само, не мислиш ли?
— Не е безопасно — скръсти ръце на гърдите си мама. — Не искам да съм груба с теб, но ще те помоля да си тръгнеш.
Не бях чувал майка си да говори така на някоя от Сестрите. Все едно бе обявила световна война на фамилията Уейт. Това обаче не спря леля Пру.
Тя просто се разсмя.
— Не мож’ прибра разляната меласа обратно в буркана, Лила Джейн. Знайш, че е вярно. И знайш, че нямаш право да крийш туй от момчето си.
Леля Пру ме погледна право в очите.
— Искам да дойдеш с мен. Има някой, с когот’ тря’а да са срещнеш.
Майка ми само я изгледа умолително.
— Прудънс…
Леля Пру й хвърли поглед, който можеше да умори и изсуши цяла цветна леха.
— Стига с туй „Прудънс, та Прудънс…“. Не мож’ спра туй нещо. И там, къдет’ отиваме, ти не мож’ да дойдеш, Лила Джейн. Знайш много добре, че и двете искаме само най-доброто за момчето.
Беше класическата маневра на Сестрите, от онези, при които преди да си мигнал, вече нещата са извъртени така, че винаги става тяхното. Маневра, придружена с изражение на лице и поглед на блага стара жена, които могат да покъртят и най-суровите сърца.
Секунда по-късно майка ми отстъпи. Сигурно никога нямаше да разбера какво стана при тази мълчалива размяна на погледи и навярно така бе по-добре.
— Ще те чакам тук, Итън — обърна се към мен майка ми. — Но внимавай.
Леля Пру се усмихна победоносно.
Един от Харлон Джеймсовците започна да лае. После тръгнахме по тротоара толкова бързо, че едва успявах да следвам уж слабата старица и късокраките кучета.
Последвах леля Пру и скимтящите кучета до външните граници на „Градината на вечния покой“ — покрай съвършено реставрираното имение в южняшки стил на семейство Сноу, поставено на същото място, където в другия свят се намираше техният масивен мавзолей в гробището на живите.
— Кой е умрял? — попитах аз, обръщайки се към леля Пру. Струваше ми се, че нищо на света не можеше да пребори могъщата Савана Сноу.
— Прапрадядо Сноу, много отдавна, още кат’ си бил в памперси. Отдавна е тук. Туй е най-старият парцел в редицата.
Леля Пру тръгна по каменната пътека, която водеше зад къщата, и аз се затътрих послушно зад нея.
Насочихме се към стара барака зад имението, прогнилите й дъски едва поддържаха изкривения покрив. Виждаха се малки ронещи се късчета засъхнала боя, която бе останала по дървото, независимо че някой се бе опитал да я изстърже. Никакво стържене не би могло да прикрие оттенъка на боята, която бе толкова често използвана и в нашата къща в Гатлин — призрачното синьо. Особеното синьо, което е трудно за описване, и се смята, че прогонва не само насекоми, но и духове от дома. Предполагам, че Ама май бе права, че духовете не си падат много по този цвят. Като се огледах наоколо, видях разликата — наблизо май нямаше нито един съсед по гроб.
— Лельо Пру, къде отиваме? Познавам достатъчно членове на фамилията Сноу не за един, а за два живота.
Тя ме погледна намръщено.
— Казах ти — тря’а да потърсим някой, койт’ знай повече за таз каша. — Протегна се към напуканата дръжка на бараката. — Бъди благодарен, че съм от Статъм, а ний сме известни, че са погаждаме с хора от всякакъв сой, иначе нямаше да намерим душа, коят’ да ни помогне.
Не можех да погледна леля си в очите. Боях се, че ще избухна в смях, като се имаше предвид, че тя изобщо не се разбираше с хората, независимо от какъв вид и сой бяха, поне не и в този Гатлин, в който бях живял аз.
— Да, госпожо.
Тя влезе в бараката, която приличаше на това, което си беше — обикновена, стара съборетина. Но ако бях научил нещо от Лена и от преживяванията ми в нейния свят, то беше, че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.