Последвах леля Пру — и Харлон Джеймсовците — вътре и затворих вратата зад нас. Пукнатините в дървените дъски пропускаха само толкова светлина, колкото да я видя как се върти и оглежда наоколо. Посегна към нещо и осъзнах, че това бе друга дръжка.
Скрита врата — като онези в чародейските тунели.
— Къде отиваме?
Леля Пру спря, ръката й все така беше положена върху желязната дръжка.
— Не всички имат късмета да са погребани в „Градината на вечния покой“, Итън Уейт. Чародейците, доколкот’ помня, имат същите права върху отвъдния свят кат’ нас, не мислиш ли?
Отвори вратата с лекота и ние се озовахме изведнъж на скалист бряг.
Пред нас видях къща, която балансираше опасно на ръба на урвата. Старите дървени дъски имаха същия тъжен сив цвят като скалите, сякаш бяха старателно издялани от тях. Беше малка и проста и скрита точно пред очите ти, както толкова много други неща в света, който бях напуснал.
Гледах как вълните се разбиват в скалите, как се протягат към къщата, но в крайна сметка отстъпват назад. Това място бе издържало изпитанието на времето и отричаше природата по начин, който ми се струваше невъзможен.
— Кой живее тук? — попитах аз и предложих ръка на леля Пру, за да й помогна да се придвижи по неравната повърхност.
— Нали знайш к’во казват за котките и любопитството. То мож’ и да не те убие, ма шъ ти докара много неприятности по тез места. Макър неприятностите теб явно да те намират и когат’ не ги търсиш — заключи тя и повдигна краищата на дългата си пола с другата си ръка. — Скоро шъ разбереш.
След това не каза нито дума повече.
Катерихме се по коварното стълбище, издълбано отстрани на урвата. На местата, където скалата не бе укрепена с напукани дъски, камъните се ронеха под краката ми и понякога залитах. Постоянно си напомнях, че няма да се понеса надолу към смъртта си, понеже така или иначе вече бях мъртъв. Въпреки това тази мисъл не ми помагаше толкова, колкото би си помислил човек. Това бе друго нещо, което научих от чародейския свят: винаги има нещо ужасно, което те очаква зад следващия ъгъл. Нещо, от което да се боиш, дори да не си открил какво ще бъде то.
Когато стигнахме до къщата, единствената мисъл в главата ми бе колко много приличаше на имението „Рейвънуд“, макар на пръв поглед двете постройки да бяха напълно различни. Стилът на „Рейвънуд“ бе на класически гръцки храм, огромно имение, а това бе миниатюрна съборетина. Но и двете къщи изглеждаха някак живи, сякаш осъзнаваха присъствието ни, пълни с мощ и магия. Тази пред нас бе заобиколена от приведени дървета с полегати клони, които се бяха предали от честите удари на вятъра. Приличаше на някаква крива рисунка, която си намерил в книга, предназначена да плаши децата и да предизвиква кошмари нощем. От онези книги, в които децата са уловени от по-зловещи неща от вещици и ги поглъщат по-страшни създания от обикновени вълци.
Помислих си — хубаво е, че вече не ми се налага да спя. Леля Пру продължи непоколебимо напред. Тръгна право към вратата и потропа с излъсканата от времето медна кръгла халка три пъти по нея. По рамката бяха издълбани някакви неща, написани на наядски, древния чародейски език.
Отстъпих назад, пускайки всичките Харлон Джеймсовци да минат пред мен. Те лаеха с тънките си гласчета. Нямах възможност да огледам надписа по-внимателно, защото вратата се открехна.
Възрастен мъж стоеше пред нас. Предположих, че е Блудник, но това разграничение нямаше кой знай какво значение тук — всички бяхме духове от един или друг вид. Главата му бе обръсната и страшна, очертанията на черепа му изпъкваха по зловещ начин. Бялата му брада бе подстригана късо, очите му бяха скрити под тъмни слънчеви очила. Носеше черен пуловер, който направо висеше върху слабото му, все още отчасти скрито от вратата тяло. В него имаше нещо крехко и изнурено, сякаш бе избягал от трудов лагер или от нещо по-лошо.
— Прудънс — кимна той. — Това ли е момчето?
— Разбира се, че е туй. — Леля Пру ме побутна напред. — Итън, това е Обадайя Трублъд. Влизай.
Протегнах ръка.
— Приятно ми е да се запознаем, сър.
Обадайя ми протегна дясната си ръка, която досега бе скрита зад вратата.
— Сигурен съм, че ще разбереш защо няма да можем да се здрависаме.
Ръката му бе отрязана до китката, черна линия бележеше мястото, където е била дланта му. Над белега китката му бе ужасяващо плашеща, сякаш бе пробождана многократно с нещо остро, сякаш някой бе забивал зъбите си в нея.