В стаята нямаше нищо друго освен четири стола с облегалки за ръцете и износена тапицерия. Обадайя ни изчака да се настаним, преди да избере стол, на който да седне срещу нас. Свали черните очила, които носеше, и очите му се впериха в моите.
Трябваше да се досетя.
Той бе тъмен чародеец. Естествено.
Беше логично, ако наистина бе мъжът от историята на Линк. И все пак, какво правеше леля Пру, защо ме бе довела при този тъмен чародеец?
Обадайя явно знаеше какво си мисля.
— Да не би да смяташе, че тук няма тъмни чародейци?
Поклатих глава.
— Не, сър. Просто не бях мислил по въпроса.
— Изненада — усмихна ми се леко злокобно Обадайя.
Леля Пру ми се притече на помощ.
— Отвъдният свят е място за недовършените дела. За хора кат’ теб и мен, и кат’ Обадайя, койт’ ощ’ не е готов да премине нататък.
— И като майка ми?
Тя кимна.
— За Лила Джейн важи даж’ повече, отколкот’ за много други. Тя виси тук по-дълго от мнозина от нас.
— Някои могат да пресичат свободно и по желание между този свят и другите — обясни Обадайя. — В крайна сметка ще стигнем до целта на пътуването си. Но тези, чиито животи са били прекъснати малко преди да поправим грешките си, които ни преследват, оставаме тук, докато намерим този миг на покой.
Не беше нужно да ми го казва, вече го знаех — пресичането бе сложна работа. И все още не бях открил нищо, което да прилича на покой дори малко. Обърнах се към леля Пру.
— Значи и ти си заседнала тук? Искам да кажа, когато не пресичаш обратно, за да видиш Сестрите. Заради мен ли?
— Мога да си тръгна, ако освободя ума си — потупа тя ръката ми, сякаш да ми напомни, че едва ли има нещо или някой, който да я задържи някъде, ако тя не желае. — Но няма да тръгна никъде, докат’ не се прибереш у дома, къдет’ ти е мястото. Ти си част от мойта недовършена работа, Итън. И тря’а да поправя нещата.
Замисли се, после отново ме потупа гальовно, но по бузата.
— Освен туй, какво друго да правя? Тря’я да изчакам Мърси и Грейс да се дотътрят.
— Да се прибера у дома? В Гатлин ли?
— Липсваш на Ама, на Лена, на всичките си другарчета — отвърна тя.
— Лельо Пру, едва успях да пресека в другия свят и никой не можеше да ме види.
— Ето тук грешиш, момче — намеси се Обадайя и една от неговите гневни змии заби зъбите си в кожата на китката му. Той се намръщи и извади черно парче плат, приличащо на малка качулка, от джоба си. Уви го около главите на съскащите змии, като използва двете въжета в края му, за да го пристегне. Змиите мърдаха и се блъскаха под плата. — Сега, докъде бях стигнал?
— Добре ли сте? — попитах аз. Бях доста стреснат. Не всеки ден виждаш човек, пък било то Блудник, да бъде хапан от собствената си ръка. Поне се надявах да не ми се налага да го виждам всеки ден.
Но Обадайя не искаше да говори за себе си.
— Когато чух за обстоятелствата, които са те довели до тази страна на воала, веднага пратих съобщение до леля ти и до майка ти.
Леля Пру зацъка нетърпеливо с език.
Това обясняваше защо бе поискала да дойда тук. И защо майка ми не бе съгласна.
Само защото си казал едни и същи новини на двама души от едно семейство, това не означава, че те ще ги възприемат по еднакъв начин. Майка ми често казваше, че хората от семейство Евърс са най-инатливите, упорити и вироглави личности, на които можеш да попаднеш, а Уейт били още по-лоши. Рояк жужащи над гнездото си оси — така наричаше баща ми семейните сбирки.
— Откъде научихте за станалото? — Опитвах се да не гледам към гърчещите се под черната качулка змии.
— Новините пътуват бързо в отвъдния свят — каза той, но се поколеба. — По-важното е, че знаех, че всичко това е грешка.
— Казах ти, Итън Уейт — кимна леля Пру самодоволно.
Ако беше грешка, ако не трябваше да съм тук, може би имаше начин нещата да се оправят. Може би наистина беше възможно да се прибера у дома.
Исках толкова отчаяно това да е истина, както исках да е сън, от който можех да се събудя. Но знаех, че нищо не е толкова просто.
Нищо никога не става така, както искаш. Поне вече не. Не и за мен.
Те просто не разбираха.
— Не беше грешка. Аз сам избрах да дойда тук, мистър Трублъд. Направихме го заедно с Лилум. Ако не бях постъпил така, хората, които обичам, и много други щяха да умрат.