Обадайя кимна.
— Знам всичко това, Итън. Знам и за Лилум, и за Общия ред. Не поставям под съмнение това, което си направил. Казвам обаче, че не е трябвало да ти се налага да правиш този избор. Не е написано в хрониките.
— „Хрониките на чародейците“ ли?
Бях виждал книгата само веднъж, в архива, когато Съветът на пазителите разпитваше Мариан, но за втори път, откакто бях дошъл, ставаше дума за нея. Откъде Обадайя знаеше за нея? Каквото и да означаваше това, беше ми ясно, че майка ми няма голямо желание да ми помогне да разбера.
— Да — кимна мъжът.
— Не разбирам какво общо има това с мен.
Чародеецът замълча за миг.
— Хайде, кажи му — погледна го леля Пру със същия настоятелен поглед, с който ме гледаше, преди да ме накара да направя някаква глупост. Като това да заравям жълъди в градината на Сестрите за бебетата катерици. — Той заслужава да знай. Кажи го без недомлъвки.
Обадайя кимна към нея и ме погледна отново със златистите си, жълти очи, от които кожата ми настръхваше така, както и от вида на змийската му ръка.
— Както знаеш, „Хрониките на чародейците“ са архив, в който е записано всичко, което се случва в света. Но там е записано и това, което може да се случи — възможното бъдеще, което не се превръща в реалност.
— Миналото, настоящето и бъдещето. Помня.
Това бяха тримата странно изглеждащи Пазители, които бях видял в библиотеката и по време на процеса на Мариан. Как можех да ги забравя?
— Да. В Отвъдното съдилище, мястото, където се пазят и където заседава Съветът на пазителите, това бъдеще може да бъде променено, преобразувано от тях от възможно в действително.
— Да не казвате, че книгата, хрониките могат да променят бъдещето? — Бях смаян. Мариан никога не бе споменавала подобно нещо.
— Могат — отвърна Обадайя. — Ако някоя страница бъде променена или добавена. Страница, която никога не е трябвало да бъде там.
По гръбнака ми премина тръпка.
— За какво говорите, мистър Трублъд?
— Страницата, в която е разказана историята на твоята смърт, никога не е била част от оригиналните хроники. Добавена е. — Чародеецът ме погледна многозначително.
— И защо някой ще направи нещо такова?
— Има повече причини за действията на хората, повече от действията, които се осъществяват наистина. — Гласът му бе студен, изпълнен със съжаление и тъга, каквито не бих очаквал от тъмен чародеец. — Важното е, че твоята съдба — тази съдба — може да бъде променена.
Променена? Може ли да бъде спасен нечий живот, след като е свършил?
Бях ужасен, боях се да задам следващия си въпрос, боях се да повярвам, че има начин да си върна всичко, което бях загубил. Гатлин. Ама.
Лена.
Исках само да я почувствам в ръцете си, да чуя гласа й в главата си.
Исках да открия път обратно до чародейското момиче, което обичах повече от всичко в този свят, в който и да е свят.
— Как?
Въпросът всъщност нямаше значение. Щях да направя всичко, което бе нужно, и Обадайя Трублъд го знаеше.
— Опасно е — предупреди ме сериозно той. — По-опасно от всичко друго в смъртния свят.
Чувах думите му, но не им вярвах. Нямаше нищо по-страшно и опасно от това да остана тук.
— Какво трябва да направя?
— Трябва да унищожиш страницата си в „Хрониките на чародейците“. Онази, в която е описана смъртта ти.
Имах хиляди въпроси, но само един бе истински важен.
— Ами ако грешите и страницата си е била там?
Обадайя се загледа в това, което бе останало от ръката му; змиите се гърчеха и се опитваха да хапят дори под качулката. Сянка помрачи лицето му.
Той повдигна глава и ме погледна право в очите.
— Знам, че не беше там, Итън. Защото аз сам я написах.
Единайсета глава
Тъмни неща
В стаята стана тихо, толкова тихо, че чувах как пукат дъските на стените, когато вятърът ги притискаше отвън. Толкова тихо, че чувах ясно и силно съскането на змиите, тежкото дишане на леля Пру заради астмата й и безмилостното биене на сърцето ми. Дори Харлон Джеймсовците усетиха, че нещо не е наред, и се скриха зад един стол.
За секунда не можех да мисля. Съзнанието ми бе абсолютно празно. Нямаше как да осмисля чутото — да разбера защо човек, когото никога не бях срещал, е променил хода на живота ми, и то така насилствено и необратимо.