Какво, по дяволите, съм му направил?
Най-накрая открих думите си, поне някои от тях. Имаше други, които не бих могъл да произнеса пред леля Пру, защото тя щеше да мие устата ми със сапун седмици наред, а вероятно щеше да ме накара и да изпия цяла бутилка с табаско за прочистване.
— Защо? Вие дори не ме познавате…
— Сложно е…
— Сложно? — повиших неволно глас и скочих от стола си. — Съсипахте живота ми. Принудихте ме да избера между спасяването на хората, които обичам, и саможертвата. Нараних всичките си близки и любими. В момента на баща ми е направено заклинание, за да не полудее, когато научи истината!
— Съжалявам, Итън. Не бих пожелал това и на най-големия си враг.
— Не. Но го пожелахте за едно седемнайсетгодишно момче, което никога не сте срещали.
Този човек нямаше да ми помогне. Той бе причината да се озова в този кошмар.
Леля Пру се протегна и хвана ръката ми.
— Знам, че си ядосан, и имаш пълното право да бъдеш. Но Обадайя мож’ да ни помогне да та върнем у дома. Затуй седни и изслушай туй, коет’ има да ти каже.
— Откъде си сигурна, че можем да му се доверим, лельо Пру? Всяка дума, която излиза от устата му, навярно е лъжа — издърпах сърдито ръката си аз.
— Чуй го и слушай добре — стисна тя дланта ми по-силно, отколкото очаквах от нея, и аз седнах отново на стола си. Леля Пру ме накара да я погледна в очите. — Познавам Обадайя Трублъд много отдавна, преди да бъде Мрак или Светлина, преди да направи нещо погрешно или правилно. Прекарала съм по-добрата част от живота си, обикаляйки чародейските тунели с Трублъд и татко ми.
Леля Пру се умълча за малко и погледна към тъмния чародеец.
— И ми е спасявал живота веднъж-дваж там долу. Макар да не бе достатъчно умен да спаси себе си.
Не знаех какво да мисля. Може би леля ми бе правила карти на Тунелите с Обадайя, може би тя имаше основание да му се довери, но това не означаваше, че аз можех.
Той явно знаеше какво си мислех.
— Итън, може да ти е трудно да повярваш, но знам какво е да се чувстваш безпомощен — да зависиш от милостта на решения, които не можеш да вземеш.
— Не, нямате си представа какво чувствам.
Чувах гнева в гласа си, но не се и опитвах да го прикрия. Исках Обадайя Трублъд да знае, че го мразех за това, което бе причинил — на мен и на хората, които обичах.
Сетих се за Лена, която бе оставила копчето на гроба ми. Той не знаеше какво бе това чувство — за мен и за Лена.
— Итън, знам, че не му вярваш, и не та виня. — Леля Пру реши да се намеси решително. — Но та моля да ми се довериш и да го чуйш.
Погледнах Обадайя в очите.
— Започвайте да говорите. Как да се върна обратно?
Той си пое дълбоко дъх.
— Както казах, единственият начин да си върнеш обратно живота е да заличиш смъртта си.
— Значи, ако унищожа онази страница, ще се прибера у дома — така ли? — Исках да съм сигурен, че няма някакви уловки.
Никакво по-ранно призоваване на луната, никакво разцепване на половина. Никакви заклинания, които да ме спрат да си тръгна, след като страницата изчезне.
Той кимна.
— Да. Но първо трябва да вземеш книгата.
— Искате да кажете от Съвета на пазителите, от Отвъдното съдилище, както го нарекохте, така ли? Пазителите я носеха със себе си, когато дойдоха при леля Мариан.
— Точно така. — Той ме погледна изненадано. Предполагам, че не бе очаквал да знам нещо за хрониките.
— Тогава какво чакаме? Да свършваме с това. — Бях почти станал от стола си, когато осъзнах, че Обадайя въобще не бе помръднал.
— Да не мислиш, че можеш просто да влезеш там и да вземеш страницата? — попита той. — Не е толкова лесно.
— И кой ще ме спре? Банда жалки Пазители? Какво имам да губя? — Опитах се да не мисля колко страшни ми се бяха сторили, когато ги видях за първи път в архива.
Обадайя свали качулката от ръката си и змиите изсъскаха и започнаха да се хапят една друга.
— Знаеш ли кой ми причини това? „Банда жалки Пазители“, които ме хванаха да се опитвам да открадна своята страница от хрониките.
— Имай милост към нас, Спасителю наш — прошепна бързо леля Пру и си повя с кърпичката си.
За секунда не знаех дали да му повярвам. Но разпознах емоцията, появила се на лицето му, защото и аз я бях изпитвал много пъти.