Като че ли Пазачът на портите би се заинтересувал от три ментови бонбона, няколко пакетчета суха сметана и снопче нагънати кърпички.
— Винаги е различно. Трябва сам да разбереш, когато стигнеш там — каза Обадайя. — Той има… еклектичен вкус.
Не каза нищо повече. Подарък. Еклектичен вкус. Каквото и да означаваше това.
— Добре. Значи трябва да намеря черни камъни и да пресека Голямата река — казах аз. — Да разбера какво желае Пазачът на портите и да му го дам, за да вляза в библиотеката. После да открия „Хрониките на чародейците“ и да унищожа страницата си. — Млъкнах, защото се канех да задам най-важния въпрос и не исках да сбъркам. — Ако направя всичко това и не ме хванат, ще се върна у дома, така ли? В моя истински дом? Как ще стане? Какво ще се случи, когато унищожа страницата?
Обадайя погледна към леля Пру и после към мен.
— Не съм съвсем сигурен. Никога не е ставало, поне доколкото знам. — Поклати глава. — Това е възможност, шанс, нищо повече. И дори не съвсем добър…
— Нищо не е сигурно, Итън Уейт, освен че ти имаше своя живот, а Пазителите ти го откраднаха — каза леля Пру.
Изправих се, преди да приключат да обсъждат.
Лена ме чакаше, в моята стая или в нейната, до кривия дървен кръст в тревата на гроба ми или някъде другаде. Но тя ме чакаше — само това имаше значение. Ако имах шанс да се завърна у дома, щях да се възползвам от него.
Опитвам, Лена. Не се отказвай от мен.
— Трябва да тръгвам, мистър Трублъд. Имам река за пресичане.
Леля Пру пъхна ръка в джоба си и извади оттам сгъната карта, изрисувана с форми, които не представляваха нито един от познатите ми континенти, държави или щатове. Беше някаква драсканица на гърба на стара църковна програма. Знаех как изглеждат картите на леля Пру и колко важни се бяха оказвали за мен преди; последния път бях намерил чрез тях пътя си до шева, за Седемнайсетата луна на Лена.
— Работя по нея, откакто съм дошла тук, малко по малко. Обадайя ми каза, че шъ имаш нужда от нея — сви рамене тя. — Туй поне ми е силата.
Наведох се напред и я прегърнах.
— Благодаря ти, лельо Пру. И не се тревожи.
— Няма — излъга тя. Но не беше нужно да го прави.
Аз се тревожех достатъчно и за двама ни.
Дванайсета глава
Все още тук
След като се върнахме в нашата страна на отвъдния свят — с Харлон Джеймсовците и леля Пру, не се прибрах у дома. Оставих леля Пру пред къщата й и обикалях по улиците — по-скоро, по редиците на „Градината на вечния покой“. Но покой бе последното нещо, което изпитвах в момента.
Спрях пред нашата къща. Изглеждаше по същия начин, както я бях оставил, и знаех, че мама е вътре. Исках да говоря с нея. Но имаше други неща, които трябваше да направя първо.
Седнах на предното стълбище и затворих очи.
У дома ме отнесете.
Така ли беше?
За да си спомня. За да ме запомнят.
„Ducite me domum.
Ut meminissem.
Ut in memoria tenear.
Помня Лена.
Не водната кула.
Това, което беше преди.
Помня «Рейвънуд».
Нека «Рейвънуд» си спомни за мен.
Нека «Рейвънуд»…
Отнесете ме…“
Лежах в калта пред „Рейвънуд“, наполовина заврян под розовия храст и израслия жив плет с камелии. Бях пресякъл отново — и този път напълно сам.
— Проклет да съм — изсмях се аз. Ставах много добър в цялото това мъртвешко нещо.
После буквално прелетях по стъпалата на верандата. Трябваше да разбера дали Лена е получила посланието ми. Единственият проблем беше, че никой вече не решаваше кръстословиците в „Звезди и ивици“, дори и Ама. Трябваше да открия начин да ги накарам да погледнат вестника, ако още не го бяха направили.
Лена не беше в стаята си, нито на гроба ми. Не беше на никое от обичайните места, на които ходехме заедно. Нито в лимоновата горичка, нито в криптата, където бях умрял първия път.
Погледнах дори в старата стая на Ридли, където Лив спеше в леглото с балдахин на Ридли. Надявах се, че тя ще успее да улови присъствието ми с нейния „Итънометър“, но нямах късмет. После осъзнах, че в Гатлин бе нощ, в истинския Гатлин, и че няма никакво съответствие между времето, което течеше в отвъдния свят, и това в света на смъртните. Имах чувството, че ме е нямало само няколко часа, а ето, вече бе посред нощ.