Чичо й затвори книгата си.
— Не мога да виждам бъдещето, не съм гадател. Знам само, че Итън стори това, което трябваше да бъде сторено. Целият ни свят — и Светлината, и Мракът — винаги ще му бъде признателен.
Лена се изправи и откъсна една изписана страница от дневника си.
— Добре, но аз не съм му признателна. Разбирам, че постъпката му бе смела и благородна, и всякаква друга, но той ме остави тук сама и не съм сигурна, че си струваше. Не ми пука за вселената, всички светове и спасяването им, вече не. Не и без Итън.
Метна откъснатата страница в огъня. Оранжевите пламъци я погълнаха.
Макон проговори, загледан в огъня.
— Разбирам.
— Наистина ли? — Лена като че ли не му вярваше.
— Имаше време, когато бях поставил сърцето си над всичко друго.
— И какво стана?
— Не знам. Предполагам, че остарях. И научих, че нещата често са по-сложни, отколкото си мислим.
Облегната на лавицата над камината, Лена също се взираше в огъня.
— Може би просто си забравил какво е да изпитваш нещо подобно.
— Може би.
— А аз не съм — погледна тя чичо си. — И никога няма да забравя.
Тя направи жест с ръка и огънят се надигна, докато се изви около нея и прие форма. Беше лице. Моето лице.
— Лена.
При звука на гласа на Макон, лицето ми изчезна, сливайки се със сивите кълба дим.
— Остави ме. Нека си имам малкото, което ми е останало от него. — Тя звучеше бясна и аз я обичах за това.
— Това са само спомени. — В гласа на Макон също се долавяше тъга. — Трябва да продължиш. Повярвай ми.
— Защо? Ти така и не го направи.
Той се усмихна тъжно, вперил поглед покрай нея в пламъците.
— Точно за това знам най-добре.
Последвах Лена нагоре по стъпалата. Въпреки че от последното ми идване в имението снегът и ледът се бяха разтопили, в къщата бе надвиснала гъста мъгла и въздухът бе студен. Лена като че ли не забелязваше какво става около нея, независимо че дъхът излизаше от устата й като плътен бял облак. Вгледах се в тъмните сенки под очите й; изглеждаше отслабнала и крехка, както когато смятахме, че Макон е мъртъв. Тя обаче не беше същото момиче — бе много по-силна.
Някога бе повярвала, че Макон си е отишъл завинаги, но намерихме начин да го върнем обратно. Сигурен бях, че не може да допусне друга съдба и за мен.
Може би Лена не знаеше, че съм тук, но знаеше, че не си бях отишъл. Още не се бе отказала от мен. Не можеше да го направи, не се съмнявах в това — защото, ако аз бях на нейното място, също не бих могъл.
Лена се прибра в стаята си, мина покрай купчината куфари и се пъхна в леглото, без да съблече дрехите си. Махна с ръка и вратата се тресна. Легнах до нея, лицето ми бе до ръба на възглавницата й. Деляха ни само няколко сантиметра.
По бузите й започнаха да се стичат сълзи. Имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне само като я гледах.
Обичам те, Лена. Винаги ще те обичам.
Затворих очи и се протегнах към нея. Отчаяно исках да мога да направя нещо. Трябваше да има начин да й покажа, че още съм тук.
Обичам те, Итън. Няма да те забравя. Никога няма да те забравя, никога няма да спра да те обичам.
Чух гласа й в главата си. Когато отворих очи, тя се взираше право в мен, но всъщност през мен.
— Никога — прошепна Лена.
— Никога — казах аз.
Обвих пръсти около къдриците й и изчаках, докато заспи. Усещах как се бе сгушила в мен.
Трябваше да направя всичко възможно, за да намери вестника.
Докато следвах Лена по стълбището на другата сутрин, започнах да се чувствам: а) като преследвач; и б) като напълно смахнал се тип. Кухнята изпрати огромна закуска — както винаги, но за щастие сега, когато светът не се разпадаше и редът бе възстановен, храната нямаше вид, от който да ти се доповръща.
Макон чакаше Лена на масата и вече похапваше. Все още не бях свикнал да го гледам как яде. Тази сутрин имаше бисквити, изпечени с толкова масло, че то излизаше на мехурчета през пукнатините в тестото; дебели парчета бекон, струпани срещу планина от бъркани яйца в количество, каквото обикновено готви Ама; и сладкиш с боровинки, който Линк в дните си преди да стане Линкубус, би погълнал на една хапка.
И тогава го видях. „Звезди и ивици“ бе сгънат под цяла купчина вестници, от множество страни, едва ли не от всеки край на света. Посегнах към вестника в секундата, в която Макон се протегна към кафето си, пъхайки ръката си през гръдния ми кош. Чувството бе странно, прониза ме студ, сякаш бях глътнал кубче лед. Както ти измръзва мозъкът, когато изпиеш една замразена скрежина, от която обаче сега се вледени сърцето ми.