Майка ми ме погали нежно по лицето и се усмихна успокояващо, поклащайки глава.
— Не, това не е нито една от онези крайни дестинации, за които си мислиш.
— Тогава защо сме тук?
— Не съм сигурна. Нямаме подходящ справочник, за да проверим — усмихна се пак тя и хвана ръката ми. — Винаги съм знаела, че съм тук заради теб. Че имам недовършена работа, нещо, което трябва да ти покажа или на което да те науча. Затова ти изпращах песните.
— Предвещаващите песни?
— Точно те. Доста работа ми отваряше, да знаеш, и сега, след като си тук, имам чувството, че никога повече няма да се разделим. — Лицето й помръкна. — Винаги съм се надявала, че ще те видя отново, но предполагах, че ще се наложи да чакам много по-дълго. Толкова съжалявам. Знам, че за теб сигурно е ужасно — да изоставиш баща си и Ама. И Лена.
Кимнах.
— Гадно е.
— Знам. Чувствах се по същия начин.
— Заради Макон ли?
Думите излязоха от устата ми, преди да успея да ги спра.
Страните й поруменяха.
— Предполагам, че си го заслужавам. Но има някои неща, които една майка не може да обсъжда със седемнайсетгодишния си син.
— Съжалявам.
Тя стисна ръката ми.
— Ти беше човекът, когото не исках да изоставям. Ти беше на първо място. Най-много се тревожех, че оставям теб. Теб и баща ти. За щастие, баща ти в момента е под грижите на чародейците. Лена и Макон са го обвили със силите си, а Ама също използва уменията си. Мичъл си няма представа какво е станало с теб.
— Наистина ли?
Тя кимна.
— Ама му е казала, че си в Савана, при леля си, и той й вярва. — Усмивката й изчезна и мама се загледа покрай мен в сенките.
Знаех, че се тревожи за баща ми въпреки заклинанията, под които той се намираше. Внезапното ми напускане на Гатлин навярно я бе наранило също колкото и мен — да стои отстрани и да наблюдава какво се случва, без да може да направи нищо, сигурно е било ужасно.
— Но това не е дълготрайно решение, Итън. За момента обаче всички правят най-доброто, на което са способни. Обикновено така става.
— Спомням си…
Вече бях преживявал това веднъж. И двамата знаехме кога.
Тя не каза нищо повече, само си взе една вилица. Ядяхме заедно в мълчание през целия следобед. Или пък беше само миг. Вече не можех да определя кое от двете е, а и не бях сигурен имаше ли значение.
Седяхме отвън на задната веранда, похапвахме лъскавите, мокри череши от купата и наблюдавахме как звездите изгряват една по една на небето. То бе станало тъмносиньо и светлинките се скупчваха една до друга, безумно ярки. Виждах звезди от чародейското небе и от небето на смъртните. Раздвоената луна висеше между Северната и Южната звезда. Не знаех как беше възможно това — да виждам и двете небеса едновременно, двата вида съзвездия, но се получаваше някак. Вече виждах всичко, сякаш бях двама души едновременно. Най-накрая онази история със счупената, разполовената ми душа бе приключила. Очевидно едно от предимствата на умирането бе, че бях получил и двете части на душата си.
Да бе, точно така.
Всичко ми беше на мястото, заедно — сега, след като всичко бе свършило. Или може би именно защото бе свършило. Предполагам, че животът понякога е такъв. Всичко изглеждаше толкова просто, толкова лесно оттук. Толкова невероятно ясно.
Защо това бе единственото възможно решение? Защо трябваше да свърши така?
Облегнах глава на рамото на майка си.
— Мамо?
— Да, миличък?
— Трябва да говоря с Лена.
Ето. Най-накрая го казах. Онова единствено нещо, заради което целия ден не можех да дишам свободно, заради което не можех да си намеря място и не можех да се отпусна. Което не ми даваше мира, сякаш знаех, че трябва да стана и да отида някъде, за да свърша нещо, въпреки че нямаше къде да отида.
Както Ама винаги казва, хубавото на истината е, че тя е истина и с нея не може да се спори. Може да не ти харесва, но това не я прави по-малко вярна, по-малко истина. Това бе единственото, за което можех да се хвана в момента и не биваше да се отказвам от него.