Сграбчих вестника с две ръце и го дръпнах с цялата си сила. Едното му крайче леко се подаде изпод останалата купчина.
Лошо начало.
Погледнах към Макон и Лена. Макон се бе зачел във вестник, наречен „L’Express“, който май бе на френски език. Лена бе забила поглед в чинията си и чакаше яйцата да й разкрият някаква важна истина.
Хайде, Лена. Точно тук е. Тук съм.
Дръпнах още по-силно и вестникът се измъкна от купчината и се плъзна на пода.
Никой от тях не вдигна глава.
Лена разбъркваше млякото в чая си. Протегнах се към ръката й и я стиснах силно, докато тя изпусна лъжицата и чаят се разля по покривката.
Лена се втренчи в чашата си, помръдвайки пръстите си. Наведе се, за да забърше покривката с кърпата си. И тогава забеляза вестника на пода, приземил се точно до крака й.
— Какво е това? — вдигна го тя от земята. — Дори не знаех, че си абониран за този вестник, чичо Макон.
— Абониран съм. Полезно ми е да съм информиран за ставащото в града. Едва ли искаш да пропуснем последните диаболични кроежи на мисис Линкълн и дамите от ДАР — усмихна се той.
— Как иначе ще се забавляваме, нали?
Затаих дъх.
Тя метна вестника на масата и той падна, със задната си страница нагоре.
Ето я, кръстословицата бе точно там, в неделното издание, както я бях съставил в офиса на „Звезди и ивици“.
Лена се усмихна.
— Ама ще реши тази кръстословица за около пет минути.
Макон я погледна.
— За по-малко, убеден съм. Мисля, че и на мен ще ми отнеме най-много три.
— Наистина ли?
— Пробвай ме.
— Единайсет букви, хоризонтално — започна тя. — Ефимерно създание. Астрална проекция. Дух от друг свят. Призрак.
Макон я погледна с присвити очи.
Лена се наведе над вестника, все още държейки чашата си с чай в ръка. Гледах я как отново се зачита в думите пред нея.
Моля те, сети се. Моля те.
И когато чашата й започна да се тресе и падна на килима, разбрах, че се е досетила — не беше решила кръстословицата, но бе получила посланието, скрито в нея.
— Итън? — вдигна глава тя. Приведох се по-близо, притиснах бузата си до нейната. Осъзнавах, че не може да ме усети, не се бях върнал при нея, още не. Но знаех, че тя вярва, че съм там, и засега само това имаше значение.
Макон я гледаше, изненадан. Полилеят над масата започна да се люлее, мракът и мъглата изчезнаха от стаята и вътре стана ослепително светло. Огромните прозорци на трапезарията започнаха да се пукат, по тях се появиха стотици стъклени паяжини. Тежките завеси се отдръпнаха встрани като леки перца, отвени от вятъра.
— Скъпа… — започна Макон.
Косата на Лена се къдреше във всички посоки. Затворих очи, а край мен се разнесе силният трясък от чупещи се прозорци.
Итън?
Тук съм.
Това бе всичко, което тя трябваше да разбере.
Най-накрая.
Тринайсета глава
Където гарванът те отведе
Лена знаеше, че бях тук. Беше ми трудно да я напусна, но тя бе разбрала истината. Това бе най-важното. И двете с Ама знаеха. Това бе някакво начало.
А и бях изтощен.
Сега трябваше да намеря начин да се върна при нея завинаги. Пресичах между световете за около десетина секунди. Ако можеше и останалата част от пътуването ми да бъде толкова лесна.
Трябваше да се прибера у дома и да разкажа всичко на мама, но знаех, че тя ще се притесни за отиването ми в Съвета на пазителите. От това, което ми бяха казвали Женевиев, майка ми, леля Пру, а сега и Обадайя Трублъд, Отвъдното съдилище не приличаше на място, където човек или чародеец би отишъл доброволно.
Особено човек, който имаше тревожеща се за него майка.
Обмислих отново всичко, което трябваше да направя, всяко място, на което трябваше да отида. Реката. Книгата. „Речните очи“ — двата гладки черни камъка. Това щеше да ми е нужно, така бе казал Обадайя Трублъд. Мислите ми се връщаха отново и отново към тези неща. В света можеше да има безброй черни гладки камъни. Как щях да разбера кои точно бяха „речните очи“, каквото и да означаваше това? Може би щях да ги намеря по пътя. Или пък вече ги бях намерил, но още не го знаех.