Магически черен камък, „окото на реката“. Звучеше ми странно познато. Къде бях чувал за това?
Замислих се за Ама, за всичките амулети, всяка костица, всяка прашинка гробищна пръст и сол, всеки наниз, който ми бе давала да нося.
И тогава си спомних. Не беше от амулетите на Ама. Беше от видението, което видях, когато отворих шишето със спомените в стаята й.
Бях видял камъка да види на шията на Сула Пророчицата. Във видението Ама го бе нарекла „Окото“. „Речното око“. Което означаваше, че знаех къде да го намеря и как да го взема — стига да откриех начин да се добера до Уейдърс Крийк от тази страна.
Нямаше как да го избегна, колкото и смущаващо да беше. Беше време да посетя Великите.
Разгънах картата на леля Пру. Сега, след като знаех как да я разчитам, не ми беше трудно да открия местата, на които бяха отбелязани вратите. Намерих червения хикс, който бележеше онази, водеща към дома на Обадайя — във фамилната крипта на Сноу, след това започнах да търся всички останали червени знаци по картата.
Имаше много червени хиксове, но коя от тези врати водеше до Уейдърс Крийк? Това не бе отбелязано на картата, не беше като двата края на магистрала — а не исках да рискувам да попадна на някоя от изненадите, които могат да очакват едно момче зад някоя случайна врата в отвъдния свят. Змии вместо пръсти можеха да бъдат направо детска залъгалка.
Трябваше да има някаква логика. Не знаех какво свързва вратата зад семейния парцел на Сноу с каменистата пътека, която ме отведе до Обадайя Трублъд, но сигурно имаше нещо. Струваше ми се, че тук всички бяхме част от едно цяло, че нещо, може би кръвта, свързва някой от тези парцели в „Градината на вечния покой“ с Великите? Ако в гробището имаше магазин за алкохол или ковчег, пълен с любимото уиски на чичо Абнър, „Уайлд Търки“, или руини на изоставена пекарна, в която се търкалят лимонени пайове, той едва ли би стоял далеч от тях. Но Уейдърс Крийк си имаше собствено гробище. В „Градината на вечния покой“ нямаше крипти или парцели за Айви, Абнър, Сула или Дилайла.
После намерих червения хикс, за който майка ми бе казала, че отбелязва един от най-старите парцели и гробове в гробището, и знаех, че трябва да е това.
Така че сгънах картата и реших да проверя на място.
Минути по-късно стоях и се взирах в бял мраморен обелиск. Думата „свят“ бе издълбана в ронещия се напукан камък, точно над зловещия на пръв поглед череп с празни очи, които се бе втренчил в мен. Никога не бях разбирал защо на повечето стари гробове в Гатлин има по един такъв злокобен череп. Но всички знаехме за този гроб, въпреки че бе в най-отдалечения край на гробището, където много отдавна, преди новото гробище да се разрасне, е било всъщност сърцето на старото.
„Иглата на Конфедерацията“ — така местните наричаха този паметник, не заради острата му форма, а заради дамите, които го бяха поставили тук. Катрин Купър Сюъл, която бе основала гатлинския клон на Дъщерите на американската революция, вероятно скоро след самата Революция, се бе постарала ДАР да събере достатъчно пари за обелиска, преди тя да почине. Била е омъжена за Самюел Сюъл. Самюел Сюъл бе построил и ръководил „Палмето“, първата фабрика за алкохол в окръг Гатлин. В „Палмето“ и досега се правеше едно-единствено нещо.
„Уайлд Търки“.
— Много умно — казах аз, обикаляйки обелиска, чиято желязна ограда на места бе извита и изпотрошена.
Не знаех дали щях да го видя в другия свят, но тук, в отвъдния, тайният вход, изсечен в основата на камъка, изобщо не бе прикрит. Правоъгълните очертания на вратата си личаха ясно между редиците от издялани раковини и ангели.
Притиснах ръка до мекия камък и усетих как поддава под дланта ми, как се приплъзва от слънчевата светлина в сенките. Няколко неравни стъпала по-късно стигнах до нещо, което приличаше на чакълест път. Тръгнах по него, завих по коридора и в далечината зърнах светлина. Когато приближих, надуших мириса на блато и на растящите в мочурищата палми. Не можех да сбъркам тази миризма. Това бе правилното място.
Стигнах до изкривената дървена врата, наполовина отворена. Бутнах я.
Нищо вече не можеше да попречи на светлината, нито на горещия, лепкав въздух, който ставаше все по-горещ и лепкав, докато се изкачвах по стъпалата към другата страна на вратата.