Уейдърс Крийк ме очакваше. Не виждах нищо друго освен горичката от кипариси, но знаех, че е там. Ако тръгнех по калната пътека пред мен, щях да стигна до къщата на Ама. Проправих си път през клоните на палмите и видях редица малки къщички, точно на брега на блатото.
Великите. Те трябваше да са.
Докато вървях надолу по пътеката, чух гласове. На най-близката веранда три жени бяха седнали край една маса с тесте карти. Закачаха се и спореха една с друга, както правеха Сестрите, когато играеха скрабъл. Отдалече разпознах Туайла. Подозирах, че се бе присъединила към Великите след смъртта си в нощта на Седемнайсетата луна, и все пак бе странно да я видя тук, седяща на верандата и играеща карти с тях.
— Не мож’ да хвърляш тази карта и ти го знайш. Мислиш си, че не забелязвам как мамиш? — Жена с цветен шал избута обратно една карта към Туайла.
— Виж сега, Сула, може да си пророчица, ма не виждаш и не знайш всичко на света — отвърна Туайла.
Това значи бе Сула. Сега вече я разпознах от видението — Сула Пророчицата, най-прочутата роднина на Ама.
— Хъм, мисля, че и двете мамите — обади се третата жена с яркожълт шал на раменете, метна картите си на масата и намести кръглите си очила. — И не ща да играя с нито една от вас.
Опитах се да се сдържа и да не се разсмея, но сцената бе толкова позната, че сякаш си бях у дома.
— Не бъди такваз мърморана, Дилайла — поклати глава към нея Сула.
Дилайла. Тя бе жената с очилата.
Четвърта жена седеше на люлеещ се стол в края на верандата, с обръч в едната си ръка и игла в другата.
— Защо не дойдеш тук и не отрежеш на старата си леля Айви парче пай? Заета съм с плетката си.
Айви. Беше странно да я видя лично след всички онези видения.
— Пай? Ха! — разсмя се един възрастен мъж от своя люлеещ се стол. В една ръка държеше бутилка „Уайлд Търки“, а в другата — лула.
Чичо Абнър. Имах чувството, че го познавам лично, макар никога да не се бяхме срещали. Все пак бях седял в кухнята с Ама, докато тя му приготвяше стотици пайове през годините — може би дори хиляди. Гигантски гарван долетя отнякъде и кацна на рамото на чичо Абнър.
— Няма да намериш никакъв пай тук, Дилайла. Нищо не остана.
Дилайла спря с ръка на мрежестата врата.
— Как тъй нямаме, Абнър?
Той кимна към мен.
— Явно сега Амари е прекалено заета да пече пайове за него. — Той изпразни лулата си и изтупа стария тютюн от нея през верандата.
— За кого, за мен ли? — Не можех да повярвам, че чичо Абнър говори наистина за мен. Пристъпих по-близо до тях. — Искам да кажа, ъъъ… здравейте, сър.
Той не ми обърна внимание.
— Предполагам, че скоро няма да видя лимонен пай с белтъци, освен ако не е любимият и на туй момче.
— Там ли шъ стоиш и шъ ни зяпаш, след като вече си дошъл? — Сула беше с гръб към мен, но все пак знаеше, че съм тук.
Туайла присви очи от светлината.
— Итън? Ти ли си, cher?
Тя винаги ме наричаше така, „скъпи“, на изкривения си френски.
Тръгнах към къщата, колкото и да ми се искаше да си остана там, където си бях. Не знаех защо бях толкова нервен. Може би не бях очаквал Великите да изглеждат чак до такава степен нормални. Можеха да бъдат всяка групичка старци, седящи на верандата си в слънчевия следобед. Само дето всички бяха мъртви.
— Аха… Искам да кажа, да, госпожо… Аз съм.
Чичо Абнър се изправи и доближи до парапета, за да ме огледа по-добре. Огромният гарван все още бе на рамото му и пърхаше силно с криле, но старецът дори не мигаше.
— Както казах, няма да получим нито трошица от пая на Ама, след като туй момче е при нас.
Туайла ми махна да приближа още.
— Може би той шъ сподели своя с гладните старци.
Изкачих се по скърцащите дървени стъпала и вятърните камбанки зазвъняха, удряйки се една в друга. Не усещах обаче никакъв вятър.
— Той е дух, ясно — каза Сула. Малка кафява птичка подскачаше по масата. Врабче.
— Разбира се, че е — изсумтя Айви. — Нямаше да е тук иначе.
Опитах се да стоя възможно най-далече от чичо Абнър и неговия хищен любимец. Когато приближих достатъчно, Туайла скочи от стола си и ме прегърна.
— Не мога да кажа, че съм щастлива, че си тук. Но съм щастлива, че та виждам.
Прегърнах я и аз.
— Да, и аз не съм много щастлив, че съм тук.
Чичо Абнър отпи глътка от уискито си.