— И тогаз що отиде и се метна от тъпата водна кула?
Не знаех какво да му кажа, но Сула отговори вместо мен.
— Знайш отговора, Абнър, както знайш и собственото си име. Стига си тормозил хлапето!
Гарванът изпърха отново с криле.
— Е, все някой трябва да го прави, нали? — каза чичо Абнър.
Сула се обърна и го погледна. С онзи поглед. Ето откъде го бе научила Ама.
— Освен ако не си достатъчно силен да спреш сам Колелото на съдбата, не смей и дума повече да кажеш. Знайш, че момчето нямаше избор.
Дилайла изнесе разклатен стар стол за мен.
— Ела сега и поседни при нас.
Сула продължаваше да разбърква картите, но тези бяха най-обикновени, не гадателски.
— Можеш ли да гадаеш и с тях? — попитах аз. Нищо не би ме изненадало.
Тя се разсмя и врабчето изчурулика радостно.
— Не, туй са просто карти за игра — каза тя и ги остави на масата. — Като стана дума, да поиграем джин ръми, дами.
Дилайла се нацупи.
— Ти винаги печелиш.
— Е, и отново шъ го направя — каза Сула. — Затуй що просто не седнеш, Итън, и не ни кажеш кой вятър те довя тук.
— Не съм сигурен колко от станалото знаете…
Тя повдигна многозначително вежди.
— Добре, значи вече знаете, че ходих да видя Обадайя Трублъд, този стар…
— Ммм хъм… — кимна Сула.
— Той ми каза истината, че има начин да се върна обратно у дома. — Леко заеквах, докато говорех, и ми бе трудно да намеря правилните думи. — Искам да кажа, у дома, където съм жив.
— Ммм хъм…
— Трябва да взема страницата си от…
— „Хрониките на чародейците“ — довърши тя. — Знам всичко туй. Я кажи направо какво искаш от нас.
Бях сигурен, че тя знаеше и това, но все пак искаше аз да го кажа. Така бе някак по-прилично.
— Имам нужда от камък. — Замислих се за най-подходящия начин да го опиша. — Може би ще прозвучи странно, но ви видях да го носите веднъж, в нещо като сън. Той е лъскав и черен…
— Ето този ли? — протегна напред дланта си Сула.
Ето го. Черният камък, който бях видял във видението си.
Кимнах с облекчение.
— Много си прав, че имаш нужда от него — каза тя и постави камъка в ръката ми. Притисна пръстите ми около него и ги затвори. Той пулсираше със странна топлина, която сякаш извираше от вътрешността му.
Дилайла ме погледна.
— Знайш ли какво е туй?
Кимнах.
— Обадайя каза, че се нарича „речно око“ и ми трябват два такива, за да премина реката.
— Хъм, значи ти липсва един — каза чичо Абнър. Не бе помръднал от перилото. Стоеше прав и тъпчеше лулата си със сух тютюн.
— О, има още един — усмихна се заговорнически Сула. — Не се ли сещаш?
Поклатих глава.
Туайла се пресегна и хвана ръката ми. По лицето й премина широка усмивка, плитчиците й се разпиляха по раменете, докато ми кимаше с глава.
— Un cadeau. Подарък. Помня как го дадох на Лена — каза тя с тежкия си френски креолски акцент. — „Речното око“ е могъщ камък. Носи късмет и помага за безопасно пътуване.
Докато говореше, изведнъж в главата ми се появи образът на гердана на Лена. Гладкият черен камък, който бе закачен на верижката й. Разбира се.
Вторият камък, от който се нуждаех, е бил през цялото време в Лена.
— Знайш ли как да стигнеш до реката и да намериш пътя? — попита Туайла, като пусна ръката ми.
Извадих картата на леля Пру от задния си джоб.
— Имам карта. Леля Пру ми я даде.
— Картите са хубаво нещо — кимна одобрително Сула. — Но птиците са още по-хубаво.
Издаде кликащ звук с език и врабчето кацна на рамото й.
— Картата може да те подведе, ако не я разчетеш правилно. Птицата винаги знае пътя.
— Не бих искал да вземам птицата ти.
Вече ми бе дала камъка си. Имах чувството, че й вземам прекалено много. Освен това птиците ме изнервят. Те са като стари дами, но с по-остри човки.
Чичо Абнър дръпна шумно от лулата си и тръгна към нас. Въпреки че не се надвесваше от небето над мен, пак бе по-висок. Накуцваше леко и се зачудих каква ли му бе причинило този недъг. Той пъхна пръста си зад единия от тирантите, на които се крепяха провисналите му кафяви панталони.
— Тогаз вземи моята.
— Моля, сър?
— Моята птица. — Сведе рамене и големият гарван изпърха с криле. — Щом не щеш да вземаш птицата на Сула — и да ти кажа, напълно та разбирам, тъй като тя е кат’ полска мишка — вземи моята.