Боях се даже да стоя близо до този гарван с големината на лешояд. Определено не исках да го вземам никъде със себе си, но трябваше да бъда внимателен, защото чичо Абнър ми предлагаше нещо, което очевидно ценеше, и не исках да го обидя.
Наистина не исках да го обидя по никакъв начин.
— Оценявам това, сър. Но не искам да вземам и тази птица. Тя изглежда… — Гарванът изграчи силно. — … много привързана към вас.
Старецът махна пренебрежително с ръка.
— Глупости. Ешу е умен, кръстен е на бога на пътищата, почитан в религията на йоруба. Той наблюдава вратите между световете и знае пътя. Нали така, момче?
Птицата седеше гордо на рамото на мъжа, сякаш знаеше, че чичо Абнър я хвали в момента.
Дилайла пристъпи към него и протегна ръка. Ешу изпърха веднъж с криле, литна и кацна на земята до нея.
— Гарванът е единствената птица, която може да пресича между световете, да преминава през воалите, делящи живота и смъртта и други много по-ужасни места. Таз стара купчина пера е могъщ съюзник и добър учител, Итън.
— Да не казвате, че може да пресича в света на смъртните?
Беше ли възможно?
Чичо Абнър издиша плътен дим в лицето ми, докато говореше.
— Разбира се, че може. Натам и натук, тук и там, отново и отново. Единственото място, на което таз птица не мож’ да ходи, е под водата. Туй е единствената причина да не съм се опитвал да го науча да плува.
— Значи може да ми покаже пътя до реката?
— Може да ти покаже много повече, ако внимаваш — кимна чичо Абнър към птицата и тя полетя в небето, правейки кръгчета над нас. — Шъ се държи по-добре, ако от време на време му даваш подарък, точно кат’ на бога, на койт’ съм го нарекъл.
Нямах идея какви подаръци се дават на гарван, на вуду бог или на гарван, наречен на такъв бог. Имах чувството, че обикновените семенца, с които се хранят птиците, няма да ми свършат работа.
Оказа се, че не е нужно да се тревожа, защото чичо Абнър искаше да е сигурен, че знам всичко.
— Вземи тез неща. — Той изсипа уиски в една манерка и ми подаде малка тенекиена кутийка. Беше същата, от която вземаше тютюна, за да напълни лулата си.
— Птицата ви пие уиски и яде тютюн?
Старецът се намръщи.
— Радвай се, че не яде хилави момчета, коит’ се мотаят без посока в отвъдния свят.
— Да, сър — кимнах аз.
— Сега, тръгвай и вземи птицата ми и този камък — побутна ме той. — Няма да получа пай от Амари, докат’ се мотаеш наоколо.
— Да, сър. — Прибрах табакерата и манерката в джоба си при картата. — И благодаря много.
Тръгнах надолу по стъпалата, за да сляза от верандата. Обърнах се за последно към Великите, събрани около масата за игра на карти, плетейки и клюкарствайки, каращи се помежду си, пиещи уиски, зависи за кого от тях говорехме. Исках да ги запомня така, като обикновени хора, които бяха велики по причини, нямащи нищо общо с виждането на бъдещето или прогонването на тъмни чародейци.
Напомниха ми за Ама и всичко, което обичах в нея. Начинът, по който говореше — сякаш винаги знаеше всички отговори, как обикновено ме отпращаше нанякъде с нещо странно в джоба. Начинът, по който ме гълчеше, когато бе притеснена. Напомниха ми и за всичко, което още не знаех.
Сула се надигна и се облегна на перилото на верандата.
— Кат’ видиш Повелителя на реката, кажи му, че аз та пращам, чу ли?
— Повелителят на реката? Кой е той?
— Ще разбереш, кат’ го видиш.
— Да, госпожо — казах аз и се наканих да се обърна отново.
— Итън — провикна се чичо Абнър. — Кат’ се прибереш у дома, кажи на Амари, че очаквам лимонов пай и кошница с пържено пиле. Две големи пилешки бутчета… Нека бъдат четири всъщност.
Усмихнах се.
— Разбира се!
— И не забравяй да пратиш птицата ми обратно. Става свадлив след известно време.
Гарванът кръжеше над мен, докато слизах от верандата. Нямах представа накъде бях тръгнал, въпреки че имах карта и ядяща тютюн птица, която можеше да преминава между световете. Нямаше значение, че имах на своя страна отново майка си, леля Пру, тъмен чародеец, избягал от същото място, в което се опитвах да проникна аз, и всички Велики, заедно със закрилата на Туайла.