Вече притежавах единия камък и колкото повече мислех за Лена, толкова по-ясно осъзнавах, че подсъзнателно винаги съм знаел къде да намеря другия. Тя никога не го сваляше от гердана си. Може би именно за това й го бе дала Туайла, когато е била малко момиченце — за някаква защита. Или пък за мен.
Все пак Туайла бе могъщ Некромант, навярно отдавна е знаела от какво ще имам нужда.
Идвам, Лена. Възможно най-скоро.
Знаех, че тя не може да ме чуе, но все пак се ослушах за нейния глас в главата си. Сякаш споменът за него можеше да го замести по някакъв начин.
Обичам те.
Представих си черната й коса, очите й — зелено и златисто, протърканите й кецове…
Оставаше ми да направя само едно нещо и не можех повече да отлагам.
Четиринайсета глава
Сбърканите неща
Не ми бе нужно много време да се върна по стъпките си до Иглата на Конфедерацията и да стигна до „Звезди и ивици“. Вече пресичах между световете като стар Блудник. След като овладях метода — да отпуснеш ума си, като го оставиш да работи сам, без да се фокусираш върху конкретна мисъл — ми се струваше толкова лесно като ходенето. По-лесно всъщност, тъй като на практика не ходех.
Когато стигнах там, вече знаех какво ми бе нужно и можех да го направя и сам. Донякъде даже исках нарочно да изпробвам силите си. Отделих малко време да обмисля нещата предварително. Разбирах защо Ама обича толкова много кръстословиците. Като се настроиш веднъж към тях, направо се пристрастяваш.
Влязох в офиса и видях черновата на новия брой, разпръсната страница по страница на трите бюра, точно както и предишния път. Намерих без проблем кръстословицата. Тази беше дори по-недовършена от предишната. Може би екипът на вестника го бе домързяло, след като бяха усетили, че има шанс някой друг да я състави вместо тях. Както и да е, Лена щеше да си има кръстословица за решаване.
Вдигнах най-близката буква и я избутах на мястото.
Пет букви, вертикално.
О.Н.И.К.С.
Като черен камък.
Шест, хоризонтално.
П.Р.И.Т.О.К.
Като река.
В.З.О.Р.
Като функцията на окото.
Шест, хоризонтално.
А.М.У.Л.Е.Т.
Като талисман.
М.А.Й.К.А.
Като родител. Като моята майка, Лила Джейн Евърс Уейт.
Г.Р.О.Б.
Като обиталище за покойниците.
Това бе посланието ми. Нуждаех се от черния камък, „речното око“, онзи, който носиш като талисман на гердана си. Трябва да го оставиш на гроба на майка ми. Не можех да го кажа по-ясно от това.
Поне не в този брой на вестника.
Когато приключих, бях изтощен, сякаш цял следобед бях правил спринтове по баскетболното игрище. Не знаех колко време трябваше да прекарам в отвъдния свят, преди Лена да получи посланието в този. Но знаех, че ще го разгадае.
Защото й вярвах така, както вярвах на себе си.
Когато стигнах у дома, в отвъдния свят, в къщата си, или по-скоро, при гроба на майка си — наричайте го, както искате — той беше там и ме чакаше на стълбището.
Сигурно Лена го бе оставила на гроба на мама, както я бях помолил.
Не можех да повярвам, че се бе получило.
Черният камък на Лена, талисманът й от Барбадос, онзи, който винаги носеше на шията си, стоеше в средата на изтривалката на входа.
Вече имах и втория речен камък.
Въздъхнах шумно с облекчение. Минаха пет секунди, докато осъзная какво точно означава това. Беше време да тръгвам. Време да се сбогувам с майка си.
Тогава защо не можех да се насиля да го направя?
— Итън… — чух гласа на мама, но не вдигнах глава.
Седях на пода в дневната, с гръб към дивана. Държах в ръце къщичка и количка, частите от стария коледен град на майка ми. Не можех да откъсна очи от колата.
— Намерила си изгубената зелена количка. Аз така и не можах.
Тя не отговори. Косата й изглеждаше по-разбъркана от обикновено. По лицето й се стичаха сълзи.
Не знаех защо градчето бе сложено на масичката за кафе, но поставих къщичката на пода и почнах да местя малката зелена кола все по-далече от масата. Далече от играчките животни, от църквата с камбанарията на главната улица и от коледната елха.
Както казах, бе време за тръгване.
Част от мен искаше да се впусне да тича в секундата, в която разбрах какво трябва да направя, за да си върна живота обратно. Част от мен не се интересуваше от нищо друго, освен да мога да видя Лена отново.