Но седейки тук, мислех само как изобщо не искам да изоставям майка си. Колко много ми липсваше тя, колко бързо бях свикнал да я виждам в тази къща, да я чувам в съседната стая. Не знаех дали мога да се откажа отново от това, независимо колко силно копнеех да се върна.
Затова просто седях тук и гледах старата количка и се чудех как нещо, загубено толкова отдавна, може да бъде намерено пак.
Мама си пое дъх и аз затворих очи, преди да проговори. Това обаче не я спря.
— Не мисля, че е умно, Итън. Не мисля, че е безопасно и не мисля, че трябва да отиваш. Независимо какво казва леля ти Пру.
Гласът й трепереше.
— Мамо…
— Ти си само на седемнайсет години.
— Всъщност не съм. В момента съм просто нищо — погледнах я аз. — Съжалявам, че ти противореча, но е малко късно за тази реч. Трябва да признаеш, че безопасността не е най-големият ми проблем. След като вече съм мъртъв, нали се сещаш…
— Е, щом така казваш — въздъхна тя и седна на пода до мен.
— Как би предпочела да го кажа?
— Не знам… Намерил покой, например? — каза мама, като се опитваше да не се усмихва.
— Съжалявам… Значи, след като вече съм намерил покой в отвъдното — отвърнах с полуусмивка аз.
Тя беше права. Хората тук не обичаха да казват „мъртви“, беше грубо. Сякаш изричайки го, то някак ставаше истина. Сякаш самите думи бяха по-могъщи от всичко, което може да се случи в действителност на човек.
И може би наистина бяха.
В крайна сметка точно това трябваше да направя, нали? Да унищожа думите на една страница в някаква книга, която бе променила смъртната ми съдба. Нима наистина бе толкова невероятно да си представиш, че думите могат да оформят целия живот на човек?
— Не знаеш в какво се забъркваш, скъпи. Може би, ако бях открила това по-рано, преди да се случи всичко, ти нямаше да си тук. Нямаше да я има катастрофата, нито водната кула… — Тя млъкна рязко.
— Не можеш да попречиш на нещата да ми се случват, мамо. Дори и на тези… — Облегнах главата си назад на дивана. — … на сбърканите неща, които не е трябвало да стават.
— Ами ако искам?
— Не можеш. Това е моят живот, или каквото и да е то… — Обърнах се и я погледнах.
Тя отпусна глава на рамото ми и погали нежно с ръка лицето ми, после ме притегли към себе си. Не го беше правила, откакто бях малък.
— Това е твоят живот. Прав си. И не мога да вземам решение като това вместо теб, колкото и да ми се иска. А ми се иска много, ужасно много.
— Някак си се досетих за това.
Тя се усмихна тъжно.
— Просто искам да си с мен. Не желая да те изгубя отново.
— Знам. И аз не искам да те напускам.
Притиснати един до друг се взирахме в коледния град може би за последен път. Поставих количката обратно на мястото й.
Знаех, че вече няма да празнуваме заедно Коледа, независимо какво щеше да се случи. Или щях да бъда тук за известно време, или да си тръгна — но и в двата случая, щях да премина някъде другаде. Нещата не можеха да останат такива завинаги, дори и в този Гатлин, който не беше Гатлин. Независимо дали щях да успея да си върна живота обратно.
Нещата се променят.
После се променят отново.
Животът е такъв, а дори и смъртта, предполагам.
Не можех да бъда и с майка си, и с Лена, не и в това, което бе останало от живота ни. Те двете никога нямаше да се срещнат, въпреки че им бях разказал всичко, което трябваше да знаят една за друга. Откакто бях дошъл, майка ми ме бе накарала да й опиша всеки талисман от гердана на Лена, всеки ред от всяко стихотворение, което някога бе писала, всяка история за най-незначителните неща, които някога ни се бяха случвали. Неща, които дори не знаех, че помня.
И все пак не бе същото, не бяхме като истинско семейство и едва ли някога щяхме да бъдем.
Лена, майка ми и аз.
Никога нямаше да ми се надсмиват заедно за нещо, да пазят някаква тайна от мен или дори да се скарат заради мен. Майка ми и Лена бяха най-важните хора в живота ми и в смъртта ми, а никога нямаше да могат да бъдат двете заедно до мен.
Това си мислех, когато затворих очи. Когато ги отворих, майка ми я нямаше — сякаш знаеше, че не бих могъл да я остава, ако беше тук. Не бих могъл да тръгна, ако тя стоеше и ме гледаше от прага. Честно казано, аз самият не знаех дали наистина бих могъл да го направя.