Сега вече никога нямаше да разбера.
Може би така беше по-добре.
Прибрах в джоба си двата камъка, затворих внимателно вратата зад себе си и заслизах по стъпалата. Във въздуха се разнесе миризмата на пържени домати и ме настигна точно когато бях на прага.
Не се сбогувах. Имах чувството, че ще се видим отново. Някой ден, по някакъв начин.
Освен това нямаше какво да кажа на мама, което тя вече да не знаеше. И нямаше как да й го кажа и да изляза пак през тази врата.
Тя знаеше, че я обичам. Знаеше, че трябва да тръгна. В края на деня нямаше какво друго да си кажем.
Не знаех дали ме наблюдава отнякъде как си тръгвам.
Казах си, че е така.
Надявах се да не е.
Петнайсета глава
Повелителят на реката
Щом направих и крачка през вратата, водеща към реката, познатият ми свят отстъпи пред непознатия по-бързо, отколкото очаквах. Дори в отвъдното има някои места, които са забележимо повече неща от останалите.
Реката бе едно от тях. Тя не бе като някоя от реките, които бях виждал в смъртния окръг Гатлин. Също като Голямата бариера тя бе шев. Нещо, което свързваше световете заедно, без да бъде част от никой от тях.
Бях в напълно непозната и неотбелязана на никоя карта територия.
За щастие гарванът на чичо Абнър изглежда знаеше пътя. Ешу пърхаше над главата ми, кръжеше и ме насочваше, понякога кацаше на високите клони на дърветата, за да ме изчака, ако се забавех много. Като че ли нямаше нищо против задачата си, понякога подкрепяше пътуването ни с един пронизителен крясък. Може би се наслаждаваше на промяната във всекидневието си. В това отношение ми напомняше за Лусил, само дето не забелязвах да похапва малки мишлета като нея, когато бе гладна.
И когато го виждах да ме гледа, той наистина ме гледаше. Всеки път, щом започнех да се чувствам отново нормален, го виждах пак пред себе си и по гръбнака ми минаваха тръпки, сякаш го правеше нарочно. Сякаш знаеше, че може да ми го причини.
Чудех се дали Ешу бе истинска птица. Можеше да пресича между световете, но това правеше ли го свръхестествено създание? Според чичо Абнър си беше просто гарван.
Може би всички гарвани са зловещи по принцип.
Продължавах да вървя, растенията от блатото и кипарисовите дървета, подаващи се от калната вода, се смениха с по-зелена трева, отвъд брега, толкова висока, че на места не виждах над нея. Проправях си път през нея, следвайки черната птица в небето, като се опитвах да не мисля за мястото, където всъщност отивах, или за това, което бях оставил зад себе си. Беше ми достатъчно трудно да не си представям лицето на майка си — как ли е гледала, когато си тръгнах… Опитвах се отчаяно да не мисля за очите й, за това как бе грейнала цялата, когато ме видя отново. Или за ръцете й, как ги размахваше във въздуха, когато говореше — сякаш мислеше, че може да изтегли думите от небето с пръстите си. И за прегръдката й, за тялото й обвито около моето, което чувствах като дом, защото тя бе мястото, от което бях дошъл в този свят.
Опитвах се да не мисля за мига, в който вратата се затвори. Тя никога нямаше да се отвори, не и за мен. Не и по този начин. Повтарях си го, докато вървях. Майка ми искаше точно това за мен. Да имам живот. Да живея. Да си тръгна от нея.
Ешу изграка и аз се сепнах. Продължих напред, разделяйки високите храсти и треви пред себе си, за да мина през тях.
Тръгването ми се бе оказало по-трудно, отколкото си бях представял, и все още не можех да повярвам, че го бях направил. Но както се опитвах да не мисля за майка си, така се стараех и лицето на Лена да е постоянно пред очите ми, за да ми напомня защо правех това, защо рискувах всичко.
Питах се какво ли прави в момента… дали пише в дневника си, дали се упражнява на цигулката си, дали чете оръфаното си копие на „Да убиеш присмехулник“?
Все още мислех за това, когато в далечината чух музика. Звучеше като… „Ролинг Стоунс“?
Част от мен очакваше, като разтворя храсталаците пред себе си, да видя Линк. Но колкото повече приближавах до пеещия „Не можеш да получиш това, което искаш“, осъзнавах, че песента беше на „Стоунс“, но гласът определено не беше на Линк.
Не беше достатъчно лош и вземаше прекалено много верни ноти.
Беше голям тип, с избеляла кърпа на главата и тениска на „Харли Дейвидсън“ с разперени криле на гърба. Седеше до пластмасова сгъваема маса — като онези в клуба за бридж в Гатлин. С тъмните си слънчеви очила и дълга брада имаше вид на човек, който трябваше да кара нанякъде своя чопър, а не да седи до брега на река.