— Не можеш да говориш с нея — намръщи се майка ми. — Поне никак не е лесно да стане.
— Трябва да й кажа, че съм добре. Познавам я. Тя очаква знак от мен. Както аз чаках от теб.
— Тук няма някой като Карлтън Ийтън, който да й достави писмо от теб. Не можеш да й изпратиш послание от този свят и не можеш да стигнеш до нея. А дори и да можеш, няма да успееш да й напишеш писмо. Не знаеш колко пъти ми се е искало това да е възможно.
Трябваше да има начин.
— Знам, че е така. Ако беше възможно, сигурен съм, че щеше да се свързваш с мен много по-често.
Майка ми вдигна глава към небето. Очите й сияеха от отразената светлина на звездите, докато говореше.
— Всеки ден, мое сладко момче. Щях да бъда до теб по някакъв начин всеки ден.
— Но ти намери начин! Говореше ми чрез книгите в библиотеката, чрез песните. И те видях в нощта, когато бях на гробището. И в стаята ми, помниш ли?
— Песните бяха идея на Великите. Предполагам, че се получи, защото ти пеех постоянно, когато беше бебе. Но при всеки е различно. Не мисля, че можеш да пратиш нещо като Предвещаваща песен на Лена.
— Дори да можех да напиша такава — кимнах аз. В сравнение с моите стихотворни умения Линк прилича на някой от „Бийтълс“.
— За мен също не беше лесно, а аз се мотая тук много по-отдавна от теб. А имах и помощници — Ама, Туайла, Арелия… — Тя присви очи към двойното небе. — Не забравяй, че Ама и Великите притежават сили, за които не знам нищо.
— Но ти си Пазител!
Бях сигурен, че тази й длъжност й осигурява познания, до каквито другите хора нямат достъп.
— Точно така. Аз бях Пазител. Правех това, което ми наредеше Съветът на пазителите, и не престъпвах техните заповеди. Не е хубаво да се спречкваш с тях, не ти трябва да се забъркваш с хрониките им.
— „Хрониките на чародейците“?
Мама взе една череша от купата и я огледа за петна. Мина доста време, преди да отговори, и започнах да си мисля, че не ме беше чула.
— Какво знаеш за „Хрониките на чародейците“?
— Преди процеса на Мариан Съветът на пазителите дойде в библиотеката и носеха със себе си книгата.
Майка ми постави старата медна купа на стъпалото под нас.
— Забрави за чародейските хроники. Те вече нямат значение.
— Защо?
— Говоря сериозно, Итън. Дори тук не сме в безопасност — и ти, и аз.
— Опасност? За какво говориш? Ние вече сме… знаеш, мъртви…
Тя поклати глава.
— Само на половината път сме. Трябва да открием какво ни задържа тук и да продължим напред.
— Ами ако не искам?
Не бях готов да се откажа. Не и докато Лена ме чакаше.
Майка ми пак се умълча. Когато проговори, звучеше толкова мрачно, че се уплаших. Никога не я бях чувал да говори така.
— Не мисля, че имаш избор.
— Но ти имаше.
— Не беше въпрос на избор. Ти се нуждаеше от мен. Затова съм тук, заради теб. Но дори и аз не можах да променя това, което стана.
— Така ли? Можеше поне да опиташ… — казах аз с горчивина. Усетих се, че мачкам череша между пръстите си. Червеният сок се стече между тях.
— Няма какво да се опитва, Итън. Всичко свърши. Прекалено късно е — прошепна почти нечуто мама, но имах чувството, че крещи.
В мен се надигна гневна вълна. Метнах череша към двора, после още една, после цялата купа.
— Добре, но Лена и Ама, и баща ми се нуждаят от мен и аз няма просто така да се откажа. Не трябва да съм тук, всичко това е гигантска грешка!
Загледах се в празната купа в ръцете си.
— И сега не е сезонът на черешите. Зима е. — Погледнах към нея, очите ми бяха замъглени от сълзи, въпреки че усещах единствено гняв. — Би трябвало да е зима…
Майка ми постави ръка върху моята.
— Итън…
Отдръпнах се.
— Не се опитвай да ме накараш да се почувствам по-добре. Липсваше ми, мамо. Повече от всеки друг на света. Но колкото и щастлив да съм сега, че те виждам, искам да се пробудя и нищо от това да не се бе случвало. Разбирам защо трябваше да го направя. Всичко ми е ясно. Но не искам да заседна тук завинаги.
— Какво очакваше, че ще стане?
— Не знам. Но не и това.
Вярно ли беше? Дали наистина смятах, че ще ми се размине саможертвата в името на спасението на света? Дали не се надявах тайничко, че онази история с Единия, който е двама, е шега?
Предполагам, че бе по-лесно да приема ролята на герой. Но сега, когато всичко се оказа истина, сега, когато се изправих с лице срещу вечността и осъзнах какво и кого бях загубил, изведнъж разбрах, че изобщо не е толкова лесно.