Дървената платформа се удари в отсрещния бряг.
— Благодаря, Чарли.
Той се облегна на веслото, неестествено сините му очи без зеници се взираха право през мен.
— Няма защо, хлапе. Надявам се да намериш онова момиче.
Протегнах внимателно ръка и почесах Дракон зад ушите. Зарадвах се, когато ръката ми не пламна. Огромното куче излая към мен.
— Може би Пени ще се върне — казах аз. — Човек никога не знае.
— Шансовете не са много големи.
Стъпих на брега.
— Ами… добре. Ако погледнем така, можем да кажем, че същото важи и за мен.
— Сигурно си прав. Ако си тръгнал натам, накъдето си мисля.
Дали знаеше? Може би от тази страна на реката се отиваше само към едно място, въпреки че се съмнявах. Колкото повече научавах за света, който си мислех, че познавам, и за онези, които не познавах, толкова повече осъзнавах, че всичко бе преплетено и водеше навсякъде и никъде едновременно.
— Отивам към Отвъдното съдилище, към Съвета на пазителите.
Не мислех, че има риск да каже на някой от Пазителите, след като не напускаше това място. Освен това в Чарли имаше нещо, което ми харесваше. Казвайки думите на глас, имах чувството, че така те стават по-истински.
— Давай право напред. Не можеш да го пропуснеш — посочи ми той в далечината. — Но трябва да минеш покрай Пазача на портите.
— Чух.
Мислех за това още от първото ми посещение в къщата на Обадайя с леля Пру.
— Е, кажи му, че ми дължи пари — допълни Чарли. — Няма да го чакам вечно тук. — Погледнах го многозначително и той въздъхна. — Добре де, кажи му го все пак.
— Познаваш ли го?
Той кимна.
— Доста път сме извървели заедно. Не знам точно колко време е минало, но предполагам, че поне един-два живота сме изкарали.
— Що за човек е?
Може би, ако знаех повече за този тип, щях да имам по-голям шанс да го убедя да ме пусне в Съдилището.
Чарли се усмихна, отбутна се от брега с веслото и се понесе отново в реката от трупове.
— Не е като мен.
Шестнайсета глава
Камъкът и гарванът
След като оставих реката зад себе си, осъзнах, че пътят към портите на Отвъдното съдилище изобщо не бе път. Беше по-скоро лъкатушеща пътека, скрита между стените на двете надвиснали черни планини, които стояха една срещу друга, създавайки естествен вход — врата, по-зловеща от всичко, което би могъл да съгради смъртен човек — или Пазителите. Планините бяха отсечени като с бръснач, с остри ъгли, които отразяваха слънчевата светлина, сякаш бяха от обсидиан. Изглеждаха като изсечени черни късове на фона на небето.
Супер.
Мисълта да вървя през и под тези назъбени и остри като ножове скали изобщо не ме привличаше. Каквото и да правеха Пазителите някъде там, те определено не искаха никой да знае за това. Не че се изненадвах.
Ешу кръжеше над главата ми, сякаш знаеше точно къде отива. Ускорих ход, за да следвам сянката му, водеща ме напред по пътеката, благодарен за зловещата птица, която бе по-голяма дори от Харлон Джеймсовците. Зачудих се какво ли би си помислила Лусил за него. Странно ми беше как един свръхестествен гарван, взет назаем от Великите, може да ми се струва единственото познато нещо в този пейзаж.
Въпреки помощта на гарвана на чичо Абнър, аз все пак се спирах, за да се консултирам с картата на леля Пру. Ешу определено знаеше принципната посока към Отвъдното съдилище, но той често се губеше от погледа ми. Скалите бяха много високи, а пътеката — ужасно виеща се, а на Ешу не му се налагаше да си проправя път през тези камънаци. Щастлива птица.
На картата моят път бе очертан с треперливата ръка на леля Пру. Всеки път, когато се опитвах да проверя докъде щеше да ме доведе, няколко километра пред мен пътеката изчезваше. Започвах да се тревожа, че ръката на леля Пру бе треперила прекалено много в погрешната посока. Защото указанията на картата като че ли не ме водеха над планините или между тях — май се очакваше да мина през една от тях. Това не можеше да е вярно…
Вдигнах глава от картата към небето. Ешу прелиташе от дърво на дърво пред мен, въпреки че с приближаването ни към планините дърветата ставаха все по-нарядко.
— Супер. Давай, лети си напред. Някои от нас обаче трябва да ходят, нали знаеш…
Той изграчи отново. Размахах манерката с уиски над главата ми.