Зелени очи. Не златни. Нямаше защо да се страхувам, нали? Той не можеше да е от Мрака. И все пак, никога не бях виждал нещо като него — а вече бях видял доста неща в краткия си живот.
Създанието се обърна и отпусна ръката си, която изобщо не беше ръка.
— Видя ли?
— Какво?
Крилете му ли? Все още се опитвах да отгатна какво беше или не беше той.
— Портите — звучеше разочарован от моята глупост. Предполагам, че и аз на негово място щях да съм разочарован. Чувствах се наистина много глупав.
Вгледах се отново в посоката, която ми бе показал преди секунда. Там нямаше нищо.
— Не виждам нищо.
Доволна усмивка премина по лицето му, сякаш той си имаше тайна.
— Разбира се, че няма да ги видиш. Само Пазачът на портите може.
— А къде е… — Млъкнах, преди да довърша въпроса си. Вече знаех отговора. — Ти си Пазачът.
Имаше Повелител на реката и Пазач на портите. Разбира се. Имаше освен това и човек със змии вместо ръце, гарван, пиещ уиски, който можеше да лети от земята на живите в земята на мъртвите, река, пълна с мъртъвци и куче-дракон. Сякаш вървях из оживяла версия на играта „Тъмници и дракони“.
— Пазачът на портите — кимна утвърдително създанието, очевидно много доволно от себе си. — Аз съм това, както и много други неща.
Опитах се да се замислям много за думата „неща“. Но когато погледнах към кожата му с цвят на въглени и се сетих за противните му криле, не можех да си го представя като друго освен кръстоска между човек и прилеп.
Истински Батман, в известен смисъл.
Само че не от онези, които спасяват някого. Може би точно обратното.
Ами ако това… създание не поиска да ме пусне да мина?
Поех си дълбоко дъх.
— Виж, знам, че звучи налудничаво. Всъщност още преди година всичко премина отвъд границите на лудостта. Но там има нещо, което ми трябва. И ако не го получа, няма да мога да се прибера у дома. Има ли някакъв начин да ми покажеш къде са Портите?
— Разбира се.
Чух думите, преди да видя лицето му. И се усмихнах, докато в един момент не осъзнах, че само аз се усмихвах. Създанието се намръщи, огромните му очи се присвиха. Събра ръце пред гърдите си, долепи изкривените си пръсти един в друг и почна да ги мърда лекичко.
— Но защо да го правя?
Ешу изграка в далечината.
Вдигнах глава и видях огромната черна сянка, кръжаща над нас, сякаш се канеше да се спусне надолу и да атакува. Безмълвно, без дори да поглежда нагоре, създанието срещу мен повдигна ръка. Ешу се спусна и кацна на юмрука на Пазача на портите, настанявайки се там, все едно се срещаше отново със стар приятел.
А може би не.
Пазачът на портите изглеждаше още по-ужасен с Ешу до него. Беше време да приема фактите. Създанието бе право. Нямаше причина да ми помага.
После гарванът изграчи, почти със симпатия. Създанието издаде нисък, гърлен звук — почти като кудкудякане — и повдигна ръка, за да приглади перата на птицата.
— Късметлия си. Птицата умее много добре да преценява характера.
— Така ли? И какво казва за мен?
— Казва — бави се на завоите, свиди му се уискито, но има добро сърце. За мъртвец.
Ухилих се. Може би този стар гарван не беше толкова лош в крайна сметка.
Ешу изграчи отново.
— Мога да ти покажа Портите, момче.
— Итън.
— Итън… — поколеба се той, докато повтаряше бавно името ми. — Но трябва да ми дадеш нещо в замяна.
Почти се боях да попитам.
— Какво искаш?
Обадайя бе споменал, че Пазачът на портите ще очаква някакъв подарък, но не бях помислил за това. Той ме изгледа сериозно, обмисляйки въпроса ми.
— Размяната е важно нещо. Балансът е основен принцип в Общия ред.
— Общият ред? Мислех, че повече не трябва да се тревожим за него.
— Винаги има Ред. Сега повече от всякога новият Общ ред трябва да бъде много внимателно поддържан.
Не разбирах подробностите, но усещах важността на думите му. Нали именно затова се набърках в тази каша?
Той продължи.
— Казваш, че ти е нужно нещо, за да се прибереш у дома? Това, което желаеш най-много. Тогава аз казвам — а какво те доведе тук? Това желая най-много.