— Супер.
Звучеше просто, но всъщност нищо не разбрах. Все едно ми бе задал гатанка.
— Какво имаш? — Очите му просветнаха алчно.
Пъхнах ръцете си в джобовете и извадих оттам останалия ми речен камък и картата на леля Пру. Уискито и тютюнът отдавна бяха свършили. Пазачът на портите повдигна това, което би трябвало да са веждите му, но всъщност ги нямаше — две голи изпъкналости над очите му.
— Камък и карта? Това ли е всичко?
— Това ме доведе тук — кимнах аз. После посочих към Ешу, все още кацнал на рамото му. — И птицата.
— Камък и гарван. Трудно е да не се изкушиш. Но вече имам и от двете в колекцията си.
Ешу изграчи и отлетя от рамото му отново в небето, сякаш бе обиден. След няколко секунди изчезна от погледа ми.
— А сега вече нямаш птица — уточни за всеки случай Пазачът.
— Не разбирам. Има ли нещо, което конкретно да искаш? — Опитах се раздразнението, което вече изпитвах, да не проличи в гласа ми.
Пазачът изглеждаше доволен от въпроса.
— Конкретно, да. Честна, точно такъв вид размяна предпочитам.
— А можеш ли да бъдеш още малко по-конкретен?
Той наклони глава.
— Не знам какво ще ме заинтересува, докато не го видя. Нещата, които са най-ценни, често са онези, които дори не подозираш, че съществуват.
Това беше особено полезно, няма що.
— Как бих могъл да знам какво имаш вече?
Очите му грейнаха.
— Мога да ти покажа колекцията си, ако искаш. Няма друга такава в целия отвъден свят.
Какво можех да кажа?
— Да, ще е чудесно.
Следвах го по острите черни камъни и чувах гласа на Линк в главата си. „Лош ход, човече. Той ще те убие и ще те добави към колекцията си от идиоти, които са го последвали в зловещата му пещера.“
Това май бе единственият случай, в който бе по-безопасно, че съм мъртъв, а не жив.
Колко честно и балансирано бе, а?
Пазачът на портите се плъзна в тясна цепнатина в стена от лъскав черен камък. Беше по-голяма от дупката, но не много. Пъхнах се странично вътре и продължих да вървя така, защото нямаше достатъчно място да се завъртя.
Знаех си, че ще бъде някакъв капан. Линк бе описал създанието, което бе срещнал, като животно — опасно и лудо. Ами ако Пазачът на портите не бе по-различен, само по-добър в прикриването на истинската си същност? И къде беше този тъп гарван, когато имах нужда от него?
— Почти стигнахме — провикна се създанието към мен.
Видях бледа светлина отпред, трепкаща в далечината. Сянката му премина пред нея, затъмнявайки в миг прохода, когато тесният тунел изведнъж се разшири и ни доведе до една пещера.
От железен полилей, висящ от лъскавия скален таван, капеше восък. Стените блещукаха на светлината на свещите. Ако не бях пълзял току-що през цяла планина от камънак, може би щях да бъда по-впечатлен. Но в момента от ограниченото пространство на пещерата кожата ми настръхна.
Когато се огледах наоколо, осъзнах, че мястото прилича на музей с налудничава колекция, каквато не бих могъл да изкопая и от задния двор на Сестрите. Стъклени кутии и рафтове, изпълнени със стотици предмети, бяха подредени по стените. Най-много ме заинтригува случайният на пръв поглед подбор на колекцията, сякаш дете не само бе събирало, но и каталогизирало нещата. Сложно гравирани сребърни и златни сандъчета за бижута бяха поставени до евтини детски музикални кутии; лъскави черни винилови плочи бяха струпани на купчини до един от онези старомодни грамофони с фунии, какъвто имаха и Сестрите; куклата Парцалената Ан4 бе сложена в един люлеещ се стол, а в скута й имаше голямо зелено бижу с размер на ябълка.
На лавицата по средата на стаята видях искряща сфера, подобна на онази, която носех в себе си миналото лято. Не можеше да е истина, нали? Сиянието?
Но беше. Точно като кълбото, което Макон бе дал на майка ми, само че то искреше в млечнобяло, а не в среднощночерно.
— Откъде имаш това? — пристъпих аз към лавицата.
Той се спусна рязко към мен и грабна сферата.
— Обясних ти. Колекционер съм. Може да се каже, че съм нещо като историк. Не бива да докосваш нищо тук, съкровищата в тази стая не могат да бъдат размествани. Прекарал съм хиляди човешки животи да ги събирам. Те всички са еднакво ценни — каза той на един дъх.
— Така ли? — погледнах аз към обикновена детска кутия за обяд, пълна с перли.
4
Парцалената Ан — измислена героиня, създадена от американския писател Джони Груел (1880–1938); куклата има червена коса и триъгълен нос. — Б.пр.