Той кимна.
— Безценни са.
Постави Сиянието отново на мястото му.
— Всички тези неща са ми били предложени като дар при Портите — добави създанието. — Повечето хора и не-хора знаят, че е възпитано да ми носят подарък, когато тропат по вратата. — Хвърли ми бърз поглед. — Не се обиждай.
— Да, съжалявам… Искаше ми се да имам нещо, което да ти дам…
Той повдигна неокосмената си вежда.
— Освен камък и гарван?
— Аха… — Огледах редиците от книги с кожени подвързии, подредени грижливо по лавиците, гръбчетата им, гравирани със символи и думи на езици, които не разпознавах. Една книга обаче привлече специално вниманието ми. На нея сякаш пишеше… „Книга на звездите“?
Пазачът на портите изглеждаше доволен от интереса ми и я извади от рафта.
— Това е една от най-редките книги от своя вид.
Книгата бе написана на наядски, чародейския език, който вече бях почнал да поназнайвам. В средата на корицата бяха изрисувани няколко звезди.
— Има само още една подобна…
— „Книгата на луните“ — довърших вместо него. — Знам.
Очите му се разшириха от изненада и той притисна книгата до гърдите си.
— Знаеш за тъмната й половина? Никой в нашия свят не я е виждал от стотици години.
— Защото не е във вашия свят. — Погледнах го за миг и после се поправих. — В нашия де.
Той поклати невярващо глава.
— Как е възможно да знаеш това?
— Аз я намерих.
Известно време създанието не каза нито дума. Личеше, че се опитва да прецени дали лъжа, или съм полудял. Нищо в изражението му не показваше, че ми вярва, но както казах — нямаше как да се познае какво точно мисли или преживява — лицето му не беше точно лице.
— Това номер ли е? — попита той и безизразните му зелени очи се присвиха. — Няма да ти е от полза да си играеш игрички с мен, ако очакваш да стигнеш до Портите към Отвъдното съдилище и Съвета на пазителите.
— Дори не знаех, че „Книгата на луните“ има друга половина. Така че как бих могъл да излъжа за подобно нещо?
Беше вярно. Никога не бях чул някой да споменава за това — нито Макон, нито Мариан, Сарафина или Ейбрахам.
Възможно ли е да не са знаели?
— Както казах, баланс. Светлината и Мракът са двете страни на едни невидими везни, които се накланят, докато ние висим от едната или другата страна. — Прокара кривите си пръсти по корицата на книгата. — Не можеш да имаш едното без другото. Тъжно, но факт.
След всичко, което бях научил за „Книгата на луните“, не можех да си представя какво имаше между кориците на противоположната й част. Дали „Книгата на звездите“ щеше да причини същите опустошителни последици? Беше ме почти страх да попитам.
— Каква цена трябва да се плати, за да се използва тази книга?
Пазачът на портите отиде до далечния край на стаята и седна на сложно резбован стол, който приличаше на трон от стар замък. Взе един термос с Мики Маус, наля си някаква кехлибарена течност в пластмасова чаша и изпи половината наведнъж. В движенията му личеше умора и се запитах от колко ли време наистина събира тази маса от ценни и непотребни вещи между тези стени. Когато най-накрая проговори, звучеше така, сякаш изведнъж бе остарял със сто години.
— Никога не съм използвал книгата. Дълговете ми са прекалено много, за да рискувам да дължа още нещо. Въпреки че от мен вече не е останало кой знай какво за вземане, нали? — попита с горчивина човекът прилеп, изсипа зад себе си другата част от питието си и тръсна чашата на масата. След миг отново крачеше из пещерата, очевидно превъзбуден и нервен.
Последвах го до другия край на стаята.
— На кого какво дължиш?
Той спря и пристегна здраво робата си, сякаш се защитаваше от невидим враг.
— На Съвета на пазителите, разбира се. — В гласа му имаше смесица от горчивина и поражение. — А те винаги събират дължимото им.
Седемнайсета глава
„Книгата на звездите“
Пазачът на портите се обърна с гръб към мен и се запъти към стъкления шкаф зад себе си. Огледа колекцията си от талисмани и амулети, висящи на дълги кожени въжета, кристали и екзотични камъни, които ми напомниха за речните камъни, руни със знаци, които не познавах… Отвори шкафа и извади един от амулетите, потърквайки сребърния диск между пръстите си. По същия начин, когато бе нервна, Ама докосваше златния талисман, който носеше на шията си.