— Защо просто не си тръгнеш? — попитах аз. — Да вземеш всички тези неща и да изчезнеш?
Знаех отговора, въпреки че му бях задал въпроса. Никой не остава на такова място, освен ако не е длъжен да го направи. Пазачът на портите завъртя едно голямо емайлирано земно кълбо, поставено на висока стойка до шкафа. Наблюдавах как то се върти и по него започват да се появяват странни извиващи се форми. Не приличаха на никой от континентите, които бях виждал в часовете по история и география.
— Не мога да си тръгна. Обвързан съм с Портите. Ако се отдалеча прекалено много от тях, ще продължа да се променям.
Погледна към колана си, към възлестите си и кокалести пръсти. Студена тръпка премина по гърба ми.
— Какво имаш предвид?
Пазачът обърна дланите си бавно, загледан в тях, сякаш никога преди не ги беше виждал.
— Имаше време, когато изглеждах като теб, мъртво момче. Време, когато бях човек.
Думите му влязоха в главата ми, но не можех да ги осмисля. Каквото и да бе Пазачът на портите, колкото и да приличаха чертите му на човешки, това не беше възможно.
Или пък беше?
— Не разбирам… Как…? — Нямаше начин да кажа на глас това, което си мислех, без да бъда жесток към него. А ако беше човек, някъде дълбоко под тази външност, вече бе страдал достатъчно.
— Как съм се превърнал в това? — попита Пазачът на портите и докосна леко с пръст голям кристал, висящ на златна верига. Вдигна втори гердан, направен от пръстени от шоколадови бонбони, каквито можеш да си купиш във всяка бакалия, и внимателно го прибра в тапицирана с кадифе кутия. — Съветът на пазителите, на Отвъдното съдилище, е много могъщ. Те имат на свое разположение магия, по-силна от всичко, на което съм ставал свидетел като Пазител.
— Ти си Пазител?
Не можех да повярвам, че това нещо някога е било Пазител в истинския смисъл на думата, като майка ми и Мариан.
Неговите безизразни зелени очи се втренчиха отново в мен.
— Може би искаш да седнеш… — Млъкна. — Не мисля, че ми каза името си.
— Итън.
Вече му го бях казвал два пъти.
— Приятно ми е да се запознаем, Итън. Името ми е… беше Ксавие. Никой не ме нарича така отдавна, но можеш да използваш това име, ако ще ти бъде по-лесно.
Знаех какво иска да каже — ако ще ми бъде по-лесно да си го представя като човек по този начин, а не като чудовище.
— Добре… Благодаря, Ксавие.
Звучеше ми странно, въпреки че го казвах аз. Той потропа с пръсти по шкафа, явно му беше навик, нещо като нервен тик.
— И за да отговоря на въпроса ти — да, бях Пазител. Но направих грешката да оспоря решение на Ангелус, лидера на…
— Знам кой е той — прекъснах го аз. Помнех го много добре, гологлавия Пазител. Помнех и жестокото изражение на лицето му, когато дойде за Мариан.
— Значи знаеш, че е опасен. И покварен — изгледа ме внимателно Ксавие. — Опита се да нарани мой приятел — двама, всъщност. Прати единия в Отвъдното съдилище, на съд пред Съвета. Процес, ха… — разсмя се горчиво той, но на лицето, което не приличаше на лице, нямаше нищо, което да наподобява усмивка.
— Не е било забавно…
— Разбира се, че не. Той използва процесите за назидание и пример на останалите. Аз не получих дори такъв. Ангелус повече харесва директното наказание, процесите му се струват отегчителни.
— Какво беше направил? — Боях се да попитам, но имах чувството, че трябва да задам въпроса.
Ксавие въздъхна.
— Оспорих правомощията на Съвета, решенията, които вземаха. Не трябваше да го правя — каза той спокойно. — Но те нарушаваха нашите обети, законите, които се бяхме заклели да спазваме. Вършеха неща, които не трябваше, които не бяха в правото си да наблюдават и пазят.
Опитах се да си представя Ксавие в чародейска библиотека, някъде като Мариан, да подрежда книги и описва подробности от света на чародейците. Той бе създал своя версия на чародейска библиотека тук, в това място, пълно с магически предмети — и няколко напълно немагически.
— Какви неща, Ксавие?
Той се огледа стреснато из пещерата.
— Не мисля, че трябва да говорим за това. Ами ако Съветът разбере?
— Как ще разберат?
— Ще го направят. Винаги става така. Не знам какво повече биха могли да ми причинят, но сигурно ще измислят нещо.