— Намираме се в средата на планина — успокоих го аз. При това ми бе втората за деня. — Едва ли могат да ни чуят оттук.
Той разхлаби яката на тежката си вълнена роба.
— Ще се изненадаш какви неща могат да разбират. Нека ти покажа.
Не бях сигурен за какво говори и го наблюдавах с любопитство как минава покрай купчина счупени велосипеди и се приближава до друг стъклен шкаф. Отвори вратичките му и извади една кобалтовосиня сфера с размера на бейзболна топка.
— Какво е това?
— Трето око — отвърна Ксавие. Държеше го внимателно в дланта си. — Позволява ти да видиш миналото, конкретен спомен.
Цветът във вътрешността на топката започна да се променя, завихряше се и се движеше като буреносни облаци. Постепенно се проясни и пред очите ми се появи картина…
Млад мъж седеше зад тежко дървено бюро в сумрачен кабинет. Дългата му роба явно бе прекалено голяма за него, също както и красиво украсеният с дърворезби стол, на който се бе настанил.
Дланите му бяха събрани пред него, докато се облягаше тежко напред на лакти.
— За какво става дума сега, Ксавие? — попита нетърпеливо.
Ксавие прокара пръсти през тъмната си коса, зелените му очи се стрелкаха из стаята. Беше ясно, че се страхува от този разговор. Завъртя нервно въжето на робата си в скута си.
— Съжалявам, че ви притеснявам, сър. Но до вниманието ми достигна определена информация… Жестокости, които нарушават обетите ни и застрашават мисията на Пазителите.
Ангелус изглеждаше отегчен.
— За какви жестокости говориш, Ксавие? Да не би някой да е пропуснал да подаде доклада си? Загубил е тайния ключ към някоя от чародейските библиотеки?
Тялото на Ксавие се напрегна.
— Не става дума за изгубени ключове, Ангелус. Нещо се случва в тъмниците под Съдилището. Нощем чувам писъци, раздиращи съзнанието писъци, които не можеш…
Ангелус махна с ръка.
— Хората имат кошмари. Не всички можем да спим така блажено като теб. Някои от нас трябва да управляват Съвета.
Ксавие избута стола си назад и се изправи.
— Бях долу, Ангелус. Знам какво крият те. Въпросът е — ти знаеш ли?
Ангелус се надигна и впери присвитите си очи в Ксавие.
— И какво смяташ, че си видял?
Гневът в очите на Ксавие не можеше да бъде пренебрегнат.
— Пазители използват тъмна сила, правят заклинания, сякаш са тъмни чародейци. Експериментират с живи хора. Видях достатъчно, за да знам, че трябва да предприемеш някакви действия.
Ангелус се обърна с гръб към Ксавие, с лице към прозореца, който гледаше към високите планини, ограждащи дома на Съвета на пазителите.
— Тези експерименти, както ги наричаш, са за тяхна защита. Води се война, Ксавие. Между Светлината и Мрака, между светлите и тъмните чародейци и смъртните са по средата на битката. — Млъкна, после се обърна рязко. — Искаш ли да гледаш как те умират? Готов ли си да поемеш отговорността за тази жестокост? Твоите постъпки вече ти костваха много, не мислиш ли?
— За твоя защита — поправи го Ксавие. — Това искаше да кажеш, нали, Ангелус? Смъртните са по средата в тази война. Ти да не би да се озова някъде отвъд и над тях?
Ангелус поклати глава.
— Очевидно няма да се съгласим по този въпрос — каза твърдо той. После започна да произнася думи на чародейски език с тих глас.
— Какво правиш? — попита Ксавие. — Заклинания? Това не е правилно. Ние сме балансът — наблюдаваме и пазим записите. Пазителите не заемат страна, не пресичат границата между световете на магията и на чудовищата!
Ангелус затвори очи и продължи да напява.
Кожата на Ксавие се съсухри и почерня, сякаш бе подпалена.
— Какво правиш? — проплака той. Въглищният цвят се разпростираше бързо по цялото му тяло, кожата му се опъна и стана невъзможно гладка. Ксавие пищеше, забил нокти в нея.
Ангелус произнесе последните думи на заклинанието и отвори очи точно в мига, в който косата на Ксавие падна на пода на цели кичури. Той се усмихна при вида на мъжа, когото бе унищожил.