— Изглежда, че ти вече премина на подходящата за теб страна.
Крайниците на Ксавие започнаха да се удължават неестествено, костите му се пукаха и чупеха. Ангелус се вслуша с удоволствие в тези звуци.
— Трябваше да изпитваш повече съчувствие към чудовищата.
Ксавие падна на колене.
— Моля те. Имай милост…
Ангелус се надвеси над Пазителя, който вече бе почти неразпознаваем.
— Това е Съветът на пазителите. Отвъдното съдилище. Ние сме отвъд световете на чародейците и смъртните. Обетите ни са думите, които аз казвам, а законите са тези, които аз избера. — Побутна с крак съсипаното тяло на Ксавие. — Тук няма милост.
Образите избледняха, заменени от виеща се синя мъгла. За секунда не помръднах. Имах чувството, че бях станал свидетел на нечия екзекуция — а екзекутираният седеше до мен. Поне това, което бе останало от него.
Ксавие приличаше на чудовище, но бе добър човек, опитващ се да постъпи правилно. Потръпнах, защото си давах сметка какво можеше да се случи на Мариан, ако Макон и Джон не се бяха намесили. Ако не бях сключил сделка с Лилум.
Вече знаех достатъчно, за да не съжалявам за стореното от мен. Колкото и зле да бяха нещата, можеха да бъдат още по-зле. Това ми беше пределно ясно.
— Съжалявам, Ксавие. — Не знаех какво друго да кажа.
Той върна „третото око“ обратно на рафта.
— Беше много отдавна. Но реших, че трябва да знаеш на какво са способни, след като си толкова нетърпелив да влезеш там. Ако бях на твое място, щях да тичам в обратната посока.
Облегнах се на студената стена на пещерата.
— Искаше ми се да мога.
— Защо искаш толкова отчаяно да влезеш там?
Бях сигурен, че за него никоя причина не може да бъде основателна. За мен обаче имаше една. И тя бе абсолютно достатъчна.
— Някой е добавил страница в „Хрониките на чародейците“ и аз умрях. Ако успея да я унищожа…
Ксавие протегна ръце към мен, сякаш искаше да ме сграбчи за раменете и да ме разтърси, за да ми вкара малко разум в главата. Но ги отдръпна, преди да ме докосне.
— Имаш ли представа какво ще ти сторят, ако те хванат? Погледни ме, Итън. Аз съм късметлия.
— Късметлия? Ти? — Млъкнах, преди да кажа нещо глупаво. Луд ли беше?
— Правели са това и на други, на смъртни и чародейци. Това е тъмна сила. — Ръцете му трепереха. — Повечето от жертвите им полудяват и се лутат из тунелите в отвъдния свят като животни.
Точно така бе описал Линк създанието, което го бе нападнало в нощта, в която Обадайя Трублъд бе умрял. Но това, което Линк бе срещнал, не е било животно. Било е човек — поне някога е бил такъв, докаран до лудост от мутацията на тялото си и от мъченията, на които е бил подложен.
Гадеше ми се.
Стените на Съвета на пазителите криеха повече неща от „Хрониките на чародейците“.
— Нямам избор. Ако не унищожа страницата, не мога да се върна у дома — погледнах го аз. Почти виждах как мислите препускат зад тази гладка сиво-черна кожа. — Трябва да има заклинание — нещо в „Книгата на звездите“ или в някоя от другите ти книги, което да ми помогне.
Ксавие скочи към мен и насочи кривия си пръст към лицето ми. Деляха ни само няколко сантиметра.
— Никога няма да позволя някой да докосне книгите ми или да ги използва, за да прави заклинания! Нищо ли не научи тук?
Отстъпих назад.
— Съжалявам. Не биваше да казвам това. Ще намеря друг начин, но все пак трябва да вляза вътре.
Всичко в поведението му се промени, когато предложих да използва заклинание.
— Все още нямаш какво да ми предложиш. Не мога да ти покажа Портите, освен ако не ми дадеш нещо в замяна.
— Сериозно ли говориш?
Да, от изражението му личеше, че е напълно сериозен.
— Какво, по дяволите, искаш?
— „Книгата на луните“ — отвърна той без колебание. — Знаеш къде е. Това е цената ми.
— Тя е в света на смъртните. А ако не си забелязал, аз съм мъртъв. И между другото, книгата е в Ейбрахам Рейвънуд. Той не е, как да се изразя… добър и щедър човек.
Вече бях започнал да мисля, че минаването ми през Портите ще бъде най-трудната част от пътуването ми към дома, ако това изобщо беше възможно.
Ксавие тръгна бавно към цепнатината в скалата, която водеше обратно навън.