Сълзите преливаха от очите на мама.
— Много съжалявам… Ако имаше начин да променя това, щях да го направя.
Тя звучеше толкова нещастна, колкото се чувствах аз.
— Ами ако все пак има?
— Не мога да променя всичко. — Мама погледна към босите си крака. — Не мога да променя нищо…
— Не съм готов да се кача на някакъв тъп облак, нито да ми поникнат криле, когато зазвучат тъпите ангелски камбанки!
Метнах металната купа и тя се претърколи към задната морава.
— Искам да съм с Лена, искам да живея и да ходя на кино, да ям пуканки, докато ме заболи коремът, да карам прекалено бързо и да ме глобят, да съм толкова влюбен в момичето си, че да правя глупости заради нея всеки ден, до края на живота си.
— Знам.
— Не мисля, че го знаеш — казах аз по-троснато, отколкото имах намерение. — Ти си живяла, влюбвала си се — два пъти, имала си семейство. Аз съм на седемнайсет. Това не може да е краят за мен. Не мога да се събудя утре и да знам, че никога вече няма да видя Лена.
Майка ми въздъхна, обви ръка около раменете ми и ме притегли към себе си.
Повторих го пак, защото не знаех какво друго да кажа.
— Не мога…
Тя ме погали по косата, сякаш бях малко, тъжно и уплашено дете.
— Разбира се, че можеш да я видиш. Това е лесната част. Не мога да ти гарантирам, че ще успееш да говориш с нея и че тя ще може да те види, но ти ще можеш.
Погледнах я смаяно.
— За какво говориш?
— Ти съществуваш… ние съществуваме тук. Лена, Линк, баща ти и Ама — те съществуват в Гатлин. Едното ниво на съществуване не е по-реално от другото. Просто са различни. Ти си тук, Лена е там. В нейния свят никога вече няма да присъстваш напълно. Не и като преди. А в нашия свят тя никога няма да бъде като нас. Но това не означава, че няма да можеш да я виждаш.
— Как?
В този момент това бе единственото, което исках да знам.
— Просто върви.
— Какво имаш предвид, къде да вървя?
От устата й звучеше толкова лесно, но имах чувството, че не ми казваше нещо важно.
— Представяш си къде искаш да отидеш и просто отиваш там.
Струваше ми се невъзможно, макар да знаех, че майка ми никога не би ме излъгала.
— Значи, ако си пожелая да отида в „Рейвънуд“, ще се озова там?
— Е, не от задната ни веранда. Трябва да напуснеш дома на Уейт, преди да отидеш където и да е другаде. Мисля, че върху нашата къща лежи някакъв вид обвързване от отвъдния свят, еквивалент на чародейско заклинание. Когато си вкъщи, си тук с мен и никъде другаде.
Потръпнах, когато тя каза това.
— Отвъдният свят? Тук ли се намираме? Как се нарича?
Тя кимна и избърса изцапаните си с черешов сок длани в дънките си.
Знаех, че се намирам на място, на което не съм бил преди. Знаех, че не е Гатлин, и знаех, че не е раят. И все пак споменаването на това друго място ме отпрати по-надалеч от всичко, което си бях представял, че е възможно. По-далеч дори от смъртта. Въпреки че подушвах прашния асфалт от задния ни двор и прясно окосената трева, простираща се зад него. Въпреки че усещах как комарите ме хапят и как вятърът се движи, и как скърцат старите дървени дъски, на които се бях облегнал. И въпреки това чувствах единствено самота. Сега бяхме само ние. Майка ми и аз, и задният ни двор, пълен с череши. Част от мен бе очаквала това, този миг, откакто бях чул за инцидента на мама с колата, а друга част от мен знаеше — може би за първи път, че това никога няма да ми бъде достатъчно.
— Мамо?
— Да, мое сладко момче?
— Мислиш ли, че Лена още ме обича, там, в смъртния свят?
Тя се усмихна и разроши косата ми.
— Що за глупав въпрос?
Свих рамене.
— Нека те попитам нещо… Ти обичаше ли ме, когато си отидох?
Не й отговорих. Не беше нужно.
— Не знам за теб, но аз знаех отговора на този въпрос във всеки ден, когато бяхме разделени един от друг. Дори когато не знаех нищо друго — къде се намирам или какво се очаква да правя. Ти беше моят водач, ти ми показваше пътя, дори тогава… Всичко ме водеше обратно към теб. Всичко — повтори тя и отметна падналия над очите ми кичур коса. — Мислиш ли, че с Лена ще бъде различно?
Беше права. Въпросът бе глупав.