Замислих се за това. Можеше ли да е толкова просто?
Погледнах ръката си, плътта й, костите й…
Само приличат на плът и кости. Ти вече не си тук, не и по този начин. Нямаш тяло.
Каква беше разликата между Блудника и една сянка?
— Трябва да мога да докосна нещо обаче. Няма да се получи, ако не успея да предам съобщението на Лена, а за това ще се наложи да местя едни листове…
Ксавие наклони глава и лицето му се сгърчи в гримаса. Надявах се това да е замисленото му изражение.
— Трябва да докоснеш нещо, така ли?
— Това казах, да.
Той поклати глава.
— Не, после уточни, че ще трябва да преместиш нещо. Това е различно.
— Има ли значение?
— Голямо. — Той прелисти още няколко страници. — Заклинанието Veritas, Истина, може да позволи истината да се появи. Стига да търсиш нея, разбира се.
— Смяташ ли, че ще се получи?
Ксавие кимна.
Надявах се, че е прав.
Няколко минути по-късно всички съмнения, които бях изпитвал към Ксавие, бяха изчезнали. Бях тук. Не бях летял над Голямата река или над Голямата бариера, нито над някакъв друг свръхестествен шев, не гледах през очите на магически гарван, просто бях тук, на Главната улица, и се взирах в офиса на „Звезди и ивици“.
Поне моята сянка го правеше.
Чувствах се като Питър Пан, но на обратно. Сякаш Уенди бе разшила сянката ми вместо да я пришие към стъпалата ми. Тръгнах по стената и влязох в мрака на стаята, само че аз бях още по-тъмен от него. Нямах тяло, но това не беше от значение. Повдигнах ръка — сянката на ръката си — и си спомних думите, които Ксавие ме бе накарал да науча.
Гледах как думите на страницата се подреждат сами. Нямах време за кръстословици, за игрички и скрити послания. Думите ми бяха прости.
Пет букви, хоризонтално.
Книга на испански.
L.I.B.R.O.
Две, вертикално.
Предлог за притежание.
Н.А.
Шест, хоризонтално.
Спътник на Земята.
Л.У.Н.А.Т.А.
Отпуснах ръка и изчезнах.
Последното ми послание, всичко, което имах да кажа. Лена бе открила начин да ми прати речния камък, трябваше да намери и как да ми прати книгата. Поне се надявах. Ако тя не успееше, може би Макон щеше. Ако книгата все още бе в Ейбрахам и Лена успееше да се сдобие с нея.
Имаше само около хиляда „ако“ между всички тези варианти и надежди. Опитвах се да не мисля за тях и за всички хора, които щяха да бъдат изложени на опасностите, които винаги заобикаляха „Книгата на луните“.
Не можех да си позволя да мисля за това. Стигнах толкова далече, нали?
Тя щеше да се справи и аз щях да я намеря.
Това бе единственият възможен ред в света, който ме интересуваше.
Книга втора
Лена
Деветнайсета глава
Проблемите на смъртните
Понякога Линк може да се държи като пълен идиот.
— Libro какво? „Книгата на луните“? Какво е това? — вдигна той страницата от „Звезди и ивици“, почесвайки се по главата. Човек би си помислил, че за първи път чува за тези неща.
— Три думи. Това е книга, Линк. Сигурна съм, че си чувал за нея.
Все пак бе книгата, съсипала нашия живот и живота на всички чародейци в семейството ми преди мен по време на шестнайсетия им рожден ден.
— Нямах предвид това. — Той изглеждаше засегнат.
Всъщност знаех какво имаше предвид Линк.
Но и аз не знаех защо Итън молеше за „Книгата на луните“. Затова просто продължих да се взирам във вестника, седнала по средата на кухнята.
Ама бе зад мен, но не казваше нито дума. Беше така от известно време — от… Итън. Мълчанието й бе толкова погрешно, колкото всичко друго. Странно бе да не я чуваме да трополи и да нарежда из кухнята. Още по-странно бе да седим около кухненската маса на Итън, опитвайки се да разберем какво послание ни бе оставил в днешната кръстословица във вестника. Чудех се дали може да ни види в момента, дали знае, че сме тук.
„заобиколена от странници, които ме обичат,