и от любимите, превърнати от болката
в чужденци“
Почувствах как пръстите ми се извиват, търсещи химикалката, която не беше в джоба ми. Съпротивлявах се на поетичните си пристъпи. Беше ми нов навик. Толкова много ме болеше, когато пишех. Три дни след като Итън си отиде, думите не се появяваха, сякаш бяха запечатани в черния маркер в лявата ми ръка. Появяваха се в дясната, но това бе погрешно.
Оттогава не бях записала нито дума — нито на лист, нито в бележника си, нито дори по стените. Сякаш бе минала цяла вечност, откакто го бях правила.
От колко време го нямаше Итън? Седмици? Месеци? Всичко ми бе някак размазано, времето като че ли бе спряло в мига, в който си бе тръгнал.
Линк вдигна глава и ме погледна от мястото, където седеше — на кухненския под. Когато разгънеше новото си четвъртинкубуско тяло по този начин, заемаше по-голямата част от кухнята. Имаше ръце и крака навсякъде, сякаш бе молеща се богомолка, само че с мускули.
Лив изучаваше своето копие на кръстословицата; беше го прикрепила към верния си червен бележник, изписан с детайлните й анализи, а Джон се бе навел над рамото й. От начина, по който се движеха заедно, човек можеше да каже, че ги болеше, когато не се докосваха.
За разлика от чародейците и смъртните.
Човек и хибрид-инкубус. Не знаят какъв късмет имат.
Нищо не пламва, когато се целунат.
Въздъхнах и устоях на желанието си да им направя едно леко заклинание за кавга, Discordia. Всички бяхме тук. Човек би казал, че нищо не се е променило.
Само един липсваше. И това правеше всичко различно.
Сгънах днешния вестник и се тръснах в стола до Лив.
— „Книгата на луните“. Само това ни казва. Не знам защо продължавам да го чета. Ако го прочета още веднъж, ще издълбая дупка в листа с очите си.
— Можеш ли да го направиш? — попита заинтересован Линк.
Махнах с ръка към него.
— Мога да подпаля не само листа. Така че не ме изкушавай.
Лив ми се усмихна съчувствено. Сякаш в ситуацията ни имаше нещо, заради което можехме да се усмихнем.
— Е, тогава предполагам, че трябва да помислим още. Това са три доста конкретни думи. Което означава, че посланията са се променили.
Звучеше точна и логична, британска версия на Мариан, както винаги.
— И? — попита леко раздразнено Линк. Напоследък беше все такъв.
— И… какво става… там?
Там, където е Итън. Лив не го каза. Никой не искаше да го казва.
Тя извади трите кръстословици от дневника си.
— Първо, той искаше да знаеш, че е…
— Жив? Не обичам да те прекъсвам, но… — започна Линк, но Джон го срита под масата. Ама изпусна тиган зад гърба ми или май по-скоро го метна на пода към него. — Оу! Знаете какво имам предвид.
— Наоколо — поправи го Джон, поглеждайки от Ама към мен. Кимнах и почувствах как Ама поставя ръка на рамото ми.
Докоснах ръката й и тя сплете пръсти в моите. Нито една от нас не искаше да се предаде. Особено сега, когато бе възможно Итън да не си е отишъл завинаги. Бяха минали седмици, откакто той започна да ми праща послания чрез „Звезди и ивици“. Нямаше значение какви са. Всичките ми казваха едно и също нещо.
Тук съм.
Все още съм тук.
Ти не си сама.
Искаше ми се да мога да му кажа същото.
Стиснах още по-силно ръката на Ама. Опитах се да говоря с нея за това веднага след като открих първото послание, но тя само измърмори нещо за честна размяна и как е нейно задължение да оправи бъркотията. И ще го направи, рано или късно. Но тя не се усъмни в мен. Нито чичо ми, не и след кръстословицата. Всъщност чичо Макон и Ама бяха единствените, които истински ми вярваха. Те разбираха какво изпитвам, защото сами го бяха преживели. Не знам дали чичо Макон някога щеше да преодолее загубата на Лила. И Ама очевидно не се справяше добре без Итън. Те също бяха видели доказателството. Чичо Макон бе с мен, когато открих кръстословицата за първи път. Ама бе видяла, по-скоро почувствала Итън в къщата им.
Казах го на висок глас отново, поне за десети път.
— Разбира се, че е наоколо. Казах ви, че е отишъл някъде. Има план. Не си седи просто така, чакайки нищото в гроб, пълен с пръст. Опитва се да се върне при нас. Сигурна съм.
— Колко си сигурна? — попита Линк. — Няма нищо сигурно, Лена. Освен смъртта и данъците. А и когато са измисляли този лаф, според мен са имали предвид по-скоро да си останеш мъртъв, а не завръщането от смъртта.