Не знаех защо на Линк му бе толкова трудно да повярва, че Итън все още бе тук и може да се върне у дома. Нали самият той вече бе отчасти инкубус? Знаеше също като всички нас, че тук постоянно се случваха странни неща. Защо не можеше да повярва, че може да се случи точно това странно нещо? Може би загубата на Итън беше още по-тежка за Линк, отколкото за останалите. Може би не искаше да загуби най-добрия си приятел отново и този път завинаги, дори това да беше само идеята за него. Никой не знаеше какво преживява Линк.
Никой освен мен.
Докато Линк и Лив отново започнаха да спорят дали Итън наистина си беше отишъл, усетих как потъвам в мъгла от съмнения, които се опитвах да прогоня с всички сили. Но те просто продължаваха и продължаваха да идват.
Ами ако само си въобразявах, както постоянно ми казваха Рийс и баба? Ако бяха прави и просто ми беше трудно да приема живота си без него? И не бяха единствени — чичо Макон не бе направил нищо, за да се опита да го върне.
А ако беше истина и Итън можеше да ме чуе, какво щях да му кажа?
Ела си у дома.
Чакам те.
Обичам те.
Нищо, което вече той не знаеше.
Защо се мъчех? Отказвах да пиша, а и ми бе трудно дори да си помисля думите.
„думите са същите, както винаги,
същите като нищо,
когато нищо не е същото“
Нямаше смисъл да си ги казвам дори на себе си.
Джон изрита отново Линк и аз се опитах да се съсредоточа върху настоящето.
Кухнята и разговорът. Всички неща, които можех да направя за Итън, вместо всички неща, които изпитвах без него.
— Нека да приемем, ей така, заради спора, че Итън е някъде… наоколо. — Лив погледна към Линк, който този път си замълча. — Както казах, изглежда, че той влага цялата си енергия, за да ни убеди в това от няколко седмици насам.
— Точно откакто ти измери повишаване на енергията в „Рейвънуд“ — напомни й Джон. Лив кимна, прелиствайки страниците в бележника си.
— Или просто Рийс е използвала по-често микровълновата — измърмори Линк.
— И по същото време Итън премести копчето от гроба си — настоях аз.
— Или пък беше силният вятър — въздъхна Линк.
— Нещо определено се случва. — Джон премести крака си по-близо до Линк, заплашвайки да го изрита отново.
Замислих се да използвам заклинанието Silentium, за да го накарам да замълчи, но не ми се струваше редно. Освен това, като познавах Линк, щеше да ми е нужно нещо повече от магия, за да му запуша устата.
Лив отново се загледа в листовете пред себе си.
— Но после, съвсем скоро, посланията му се променят. Сякаш е открил нещо. Какво трябва да направи.
— За да се прибере у дома — казах аз.
— Лена, знам, че искаш да вярваш в това — обади се с глух глас Ама. — И аз чувствам, че момчето ми е тук, също като вас. Но ние не знаем кога е дошъл краят ни. Няма лесни отговори, особено когато трябва да пратим някого в отвъдния свят или да го върнем оттам. Повярвай ми, ако имаше лесен начин, вече да съм го сторила.
Звучеше толкова изтощена и уморена. Знаех, че се опитва отчаяно да върне Итън у дома, със своите си средства. Толкова упорито, колкото се мъчех и аз. Бях опитала какво ли не — с всичко и с всекиго. А да говориш със светли чародейци за възкресяване на мъртъвци, е трудно. От друга страна, вече нямах такъв достъп до тъмни чародейци, с какъвто бях свикнала преди. Чичо Макон дойде за мен в мига, в който влязох в бара „Изгнание“. Предполагах, че е сключил някаква сделка с бармана, лукаво изглеждащ кървав инкубус, който явно беше готов да направи всичко, ако бе достатъчно жаден.
— Това, че не знаем нещо, не означава, че то не съществува — казах аз, поглеждайки към Лив.
— Вярно е. Логическото предположение е, че където и да е Итън, той ще се опита да се върне обратно. — Лив се замисли и допълни: — Да се върне при теб.
Тя не ме погледна, но знаех какво има предвид. Лив и Итън имаха своя история заедно и въпреки че тя бе открила нещо по-добро за нея с Джон, винаги внимаваше как говори за Итън, особено на мен.
Потропа с молива си по масата.
— Първо, речният камък. Сега „Книгата на луните“. Сигурно му трябват за нещо.
Джон придърпа последната кръстословица към себе си.