В мига, в който оформих заклинанието, в гърдите ми избухна балон и го отпратих към бащата на Итън, пресягайки се през стаята. Балонът се обви около него. Стаята изглежда се разтегна и после се сви и за секунда ми се стори, че балонът ще се пръсне. После почувствах как въздухът се завихри и внезапно всичко приключи, въздухът си беше просто въздух и ние отново бяхме нормални. Поне толкова нормални, колкото бе възможно.
Очите на мистър Уейт светнаха и той се огледа. Сви рамене, усмихна ми се и пъхна ръката си в кутията със зърнена закуска.
— Е, добре. Какво пък толкова може да прави? Той е добро хлапе. Но ако Итън не се домъкне скоро у дома, доста ще изостане с училището. Ще има да пише домашни и да прави проекти чак до пролетната ваканция. Ще му го предадеш от мое име, нали?
— Да, сър, ще му кажа — усмихнах се аз, докато изтривах от окото си нещо, което можеше да се превърне в сълза. — Ще му кажа следващия път, когато говоря с него.
В този миг Ама направо метна с трясък тигана със свински пържоли върху котлона. Линк поклати глава.
Обърнах се и излязох. Опитвах се да не мисля, но думите ме преследваха като проклятие, като магия.
Съпротивлявах се на думите.
Но човек не може да надуе балон, който вече се е пукнал.
Дори и аз го знаех.
Двайсета глава
Сделка с дявола
— Това е пълна простотия. „Книгата на луните“ дори не е в нас. Сигурна ли си, че в „Звезди и ивици“ не пише нищо друго?
Линк седеше отново на пода и само стъпалата му се подаваха изпод масата — този път в кабинета на Макон. Не бяхме постигнали никакъв прогрес, но бяхме пак тук. Нова маса. Същите хора. Същите проблеми.
Разликата бе само в присъствието на чичо Макон, наполовина прикрит в сенките на трептящите пламъци от камината, и във факта, че бяхме оставили Ама в дома на Уейт, за да наглежда бащата на Итън.
— Не мога да повярвам, че наистина казвам това, но може би Линк има право. Дори всички да сме съгласни, дори да знаехме, че нямаме друг избор, освен да дадем „Книгата на луните“ на Итън, пак щеше да бъде без значение. Не знаем къде е тя и не знаем как да му я дадем. — Лив каза на глас това, което всички си мислехме.
Аз не казах нищо, само въртях гердана си между пръстите си. Макон бе този, които отговори най-накрая.
— Да, добре… Това са проблеми, не невъзможни фактори.
Линк се надигна.
— Цялата тази история със смъртта… Ами бих казал, че си е определено доста сериозен проблем, че даже и влиза към фактора невъзможност, без да се обиждате, мистър Рейвънуд.
— Намирането на „Книгата на луните“ е възможно, мистър Линкълн. Сигурен съм, че не е необходимо да ви напомням къде и в кого я видяхме за последно.
— Ейбрахам — каза Линк, въпреки че всички знаехме отговора. — Той я държеше на Седемнайсетата луна, в пещерата. И я използва, за да призове Бесовете, точно преди…
— Осемнайсетата луна — довърши спокойно Джон.
Никой от нас не искаше да говори за нощта на водната кула. Това обаче само ядоса още повече Линк.
— Супер, лесна работа. Намерете книгата. Направо да вземем да открием дупката в адските блата, където живее полковникът през последните двеста години, и да го помолим любезно да ни даде зловещата книга. За да може мъртвият ни приятел да я използва за не знаем какво точно, незнайно къде.
Изнервена, направих лек жест с ръка към Линк. От решетката на камината изхвръкна искра и го парна по крака.
Той се дръпна рязко встрани.
— Ей, престани!
— Чичо Макон е прав, не е невъзможно — казах аз.
Лив си играеше с гумения ластик, който придържаше затворен червения й бележник — навик, който издаваше, че в момента мисли за нещо.
— И този път Сарафина е мъртва. Няма кой да му прикрива гърба.
Чичо Макон поклати глава.
— Никога не се е нуждаел от нея, опасявам се. Не и наистина. Не можеш да разчиташ, че сега ще бъде по-слаб отпреди. Не подценявайте Ейбрахам.
Лив изглеждаше мрачна.
— Ами Хънтинг и неговата глутница?