Беше твърдо решен да направи каквото бе нужно и го обичах заради това. Но поклатих глава.
— Знам. Какво ще кажете за идеята на Линк?
— Какво? — Лив изглеждаше объркана.
— Моята какво? — почеса се смутено по главата и самият Линк.
— Да открием път до адската дупка, където Ейбрахам се крие през последните двеста години.
— И да го помолим любезно да ни даде книгата? — попита с лукаво изражение Линк. Джон имаше вид, сякаш щеше да получи инфаркт.
— Не, да я откраднем, много любезно.
Макон изглеждаше заинтересуван.
— Това предполага, че трябва да открием първо дома на дядо ми. Зловещата тъмна сила, с която се е обвил, изисква изключително таен живот, опасявам се. Никак няма да е лесно да го намерим. Той се придържа основно към света на Тунелите.
Погледнах го решително.
— Е, както каза веднъж най-умният човек, когото познавам, това е проблем, не невъзможен фактор.
Чичо ми се усмихна. Джон поклати глава.
— Не ме гледайте. Не знам къде живее този тип, бях хлапе. Помня само стаи без прозорци.
— Идеално — изстреля Линк. — Не може да има много такива наоколо.
Лив сложи ръката си на рамото на Джон. Той трепна леко.
— Съжалявам. Детството ми е един голям черен облак. Положих големи усилия да блокирам спомените си.
Чичо ми кимна и стана на крака.
— Много добре. Тогава предлагам да започнете не от най-умните хора, а от най-старите хора. Те може би ще имат някоя и друга идея къде бихте могли да намерите Ейбрахам Рейвънуд.
— Най-старите хора? Имаш предвид Сестрите? Смяташ ли, че помнят Ейбрахам?
Стомахът ми се сви. Не беше точно от страх, а защото си представих разговора с тях — обикновено не разбирах и половината неща, които казваха, и то когато не говореха налудничаво.
— Дори да не го помнят, има вероятност да се сетят за нещо, което би ни свършило работа. Те са най-близкото, което можем да определим като негови съвременници, макар да не са такива на практика.
Лив кимна.
— Струва си да опитаме.
Изправих се.
— Само разговор, Лена — предупреди ме чичо Макон. — Не се втурвай с главата напред. Няма да предприемаш някакви разузнавателни мисии, без да си се консултирала с мен. Ясен ли съм?
— Напълно — отвърнах аз, защото си знаех, че с него не може да се говори за нещо, което включва опасност и мен. Беше такъв, откакто Итън…
Откакто Итън.
— Идвам с теб за подкрепа — каза Линк и се надигна от пода на кабинета. Линк, който не можеше да събере две двуцифрени числа, винаги усещаше кога с чичо ми сме на път да се скараме. Ухили се. — Мога да превеждам от „сестринския“ език.
Сестрите вече ми бяха толкова близки, сякаш бяхме едно семейство. Те бяха ексцентрични, меко казано, но и най-добрият пример за живата история на Гатлин. Понякога местните ги наричат точно така.
Когато с Линк стигнахме до верандата на къщата на Уейт, чухме „живата история на Гатлин“ да си крещят една на друга. Чуваше се чак отвън на улицата, през мрежестата врата.
— Не хвърляш на боклука напълно здрава посуда. Туй си е жив срам.
— Мърси Лин. Това са пластмасови лъжици. Направени са да се хвърлят — успокояваше я Телма, търпелива, както винаги. Сигурно беше светица. Ама го казваше винаги когато Телма разрешаваше спор на Сестрите.
— Само щот’ някои хора смятат, че са английската кралица, туй не означава, че имат корона на главата си — отвърна леля Мърси.
Линк застана на верандата до мен, опитвайки се да не се разсмее. Потропах по вратата, но сякаш никой не ме чу.
— И к’во тря’а да значи туй, а? — намеси се леля Грейс. — „Някои хора“? Да не съм кат’ голите звезди, дет’…
— Грейс Ан! Да не съм та чула да говориш тъй в таз къща!
Това изобщо не забави излиянията на леля Грейс.
— … са на ’сяка страница от списанията, дет’ все молиш Телма да ти носи от магазина?
— Момичета, хайде… — започна отново Телма.
Потропах пак, по-силно този път, но бе невъзможно да ме чуят от целия този хаос.
Леля Мърси крещеше.
— Значи, да мийш хуба’ите лъжици тъй, както и лошите. После ги прибираш в чекмеджето. ’Секи знай туй, дори и английската кралица.
— Не я слушай, Телма. Тя мий и боклука, когат’ двете с Ама не гледате.