А на всичкото отгоре те бяха повече от сигурни, че той е танцувал повече от един път със самия дявол в имението „Рейвънуд“, преди то да изгори по време на Гражданската война.
Когато ги помолих да разяснят малко повече, те не пожелаха.
— Тъй се казва. Той станал и танцувал с дявола. Сключил сделка. Не ми се нрави да говорим повече, нито пък да мислим за него — поклати толкова яростно глава леля Мърси, че се уплаших да не й се откачат зъбните протези.
— Да кажем обаче, че сте помислили за него. Къде си го представяте, на някое конкретно място? — опита отново Линк, както правехме вече цяла нощ.
Най-накрая леля Грейс успя да попълни липсващото парче от пъзела, който Сестрите смятаха за разговор.
— Е, в неговото място, естествено. ’Секи с малко разум в главата, шъ го знай.
— И къде е това място, лельо Грейс? Госпожо? — Поставих ръка на рамото на Линк, за да го успокоя. Това бе първото ясно изречение, което чувахме от нея през последните няколко часа.
— Тъмната страна на Луната, тъй помня. Къдет’ се събират ’сички демони и дяволи, когат’ не се пържат в адски мъки долу.
Сърцето ми се сви. Нямаше да стигнем доникъде с тези двете.
— Супер. Тъмната страна на Луната. Значи Ейбрахам Рейвънуд си живее като в албум на „Пинк Флойд“. — Линк вече се заяждаше.
— Тъй каза Грейс Ан. Тъмната страна на Луната — кимна отегчено леля Мърси. — Не знам що вий двамата се държите, кат’ че ли туй е голям проблем.
— Къде по-точно е тъмната страна на Луната, лельо Мърси? — Ама приседна до пралелята на Итън и ласкаво взе ръцете на старата жена в скута си. — Ти знаеш, нали?
Леля Мърси й се усмихна.
— Разбира се, че знам — погледна тя към леля Грейс. — Щот’ татко ма избра преди Грейс. Знам ’сякви нещица.
— Е, къде е? — попита Ама.
Грейс изсумтя и издърпа един албум със снимки от масичката за кафе пред тях.
— Младоци… Държат се тъй, сякъш знаят ’сичко. Сякъш сте на крачка пред дома, само щот’ сте живели годинка-две повече. — Тя почна да прелиства лудо страниците, като че ли търсеше нещо конкретно. И явно беше точно така.
Защото там, на последната страница, под една хербаризирана камелия и сгъната бледорозова панделка беше залепена откъсната горната част от кутийка кибрит. Беше рекламен, от някакъв бар или клуб.
— Да пукна на място — изруга Линк, което му спечели плесване по главата от леля Мърси.
Ето я, отбелязана с рисунка на сребриста луна.
„Тъмната страна на Луната“. „Най-добрият бар в Ню Орлиънс от 1911 г.“
„Тъмната страна на Луната“ бе конкретно място.
И там може би щяхме да намерим Ейбрахам Рейвънуд. Както и „Книгата на луните“. Ако Сестрите не се бяха смахнали напълно, разбира се, а тази възможност никога не биваше да се изключва.
Ама хвърли поглед към кибрита и излезе от стаята. Спомних си историята за посещението й при бокора и разбрах, че не бива да я притискам повече.
Вместо това се обърнах към леля Грейс.
— Може ли да я взема?
Тя кимна и аз отлепих старата хартийка от страницата. По-голямата част от цвета на Луната бе изтрит, но все пак надписът ясно се четеше.
Отивахме в Ню Орлиънс.
В мига, в който влязохме в Бричката, Линк наду някаква песен от „Тъмната страна на Луната“ на Флойд и започна да крещи, за да надвика музиката. Когато намалихме на завоя, аз спрях музиката.
— Остави ме в „Рейвънуд“. Трябва да взема нещо, преди да тръгна за Ню Орлиънс.
— Чакай малко. Идвам с теб. Обещах на Итън да те наглеждам и ще спазя обещанието си.
— Няма да взема теб, а Джон.
— Джон? Това ли ще вземеш от „Рейвънуд“? — Очите му се присвиха. — Няма начин.
— Не ти искам разрешението. Казвам ти го само за да знаеш.
— Защо? Какво има той, което аз нямам?
— Опит. Той познава Ейбрахам и е най-силният хибрид в Гатлин, доколкото знаем.
— Ние сме еднакви, Лена. — Линк определено беше настръхнал от възмущение.
— Ти си повече смъртен, отколкото е Джон. И точно това харесвам в теб, Линк. Но това те прави и по-слаб.
— Кого наричаш „слаб“? — Той стегна мускулите на гръдния си кош и ми направи демонстрация; направо щеше да скъса тениската си. Беше като Непобедимия Хълк.