— Съжалявам. Ти не си слаб. Просто си три четвърти човек, което е прекалено много за това пътуване.
— Както и да е. Виж дали ще минеш и двайсет метра през Тунелите без мен. Ще се върнеш тук, молейки ме за помощ, преди дори да кажа… — Млъкна и лицето му доби празно изражение. Класически а ла Линк момент. Понякога думите просто изчезваха, преди да изминат разстоянието от мозъка му до устата. Най-накрая се отказа и сви рамене. — Нещо… Нещо много опасно.
Потупах го по рамото.
— Чао, Линк.
Той се намръщи, натисна педала за газта и се понесохме с ръмжене надолу по улицата. Не беше обичайното раздиране на въздуха, с което инкубусите се пренасят в пространството, но все пак момчето си беше три четвърти рокер. Точно както го харесвах — моя любим Линкубус.
Не го казах на глас, но бях сигурна, че той го знае. Превключих светлините на светофарите на зелено за него по целия път към шосе номер 9. Бричката никога не беше летяла с такава скорост.
Двайсет и първа глава
Тъмната страна на Луната
Да кажем, че ще отидем до Ню Орлиънс, за да намерим някакъв стар бар и още по-стар инкубус, бе едно. Наистина да го намерим — съвсем различно нещо. Между тези две действия стоеше разговорът ми с чичо Макон, който трябваше да ме пусне да тръгна.
Пробвах го на вечеря, докато Кухнята ни поднасяше любимите му ястия, още преди чиниите да изчезнат от безкрайно дългата маса.
Кухнята, която никога досега не се бе проявявала като особено изпълнителна и услужлива, както би си помислил човек, че ще бъде една чародейска кухня, сега като че ли разбираше колко е важна тази вечер и беше направила всичко, за което я помолих, даже повече. Когато слязох на долния етаж, видях запалените свещници и усетих аромата на жасмин във въздуха. Щракнах с пръсти и по дължината на цялата маса разцъфнаха орхидеи и тигрови лилии. Щракнах пак и цигулката ми се появи в ъгъла на стаята. Погледнах към нея и тя започна да свири сама. Паганини. Любимият концерт на чичо ми.
Беше идеално.
Погледнах към мръсните си дънки и захабената тениска на Итън, която носех. Затворих очи и косата ми започна да се сплита сама в дебела, красива плитка. Когато ги отворих отново, бях облечена като за вечеря. Семпла черна коктейлна рокля, онази, която чичо Макон ми бе купил миналото лято в Рим. Докоснах шията си и колието със сребърния полумесец, който той ми даде за зимния бал, се появи на мига.
Бях готова.
— Чичо? Вечерята е сервирана — провикнах се аз, но той вече бе тук, придвижвайки се безшумно, все едно още бе инкубус и можеше да раздира времето и пространството когато си пожелае. Старите навици умират трудно.
— Прекрасно, Лена. Обувките са чудесен елемент.
Погледнах надолу и видях изтърканите си черни кецове. Толкова за официалния вечерен тоалет. Свих рамене и го последвах към масата.
Филе от лаврак с копър. Топла опашка на омар. Карпачо от миди. Печени праскови, напоени в порто. Нямах апетит, особено за храна, която можеш да намериш само в петзвезден ресторант на „Шан-з-Елизе“ в Париж, където чичо Макон ме води при всяка възможност — но той похапваше доволно през по-голямата част от вечерта.
Нещо любопитно за бившите инкубуси: те наистина оценяват храната на смъртните.
— Какво е това? — попита най-накрая чичо ми, повдигайки вилицата си със забоден на нея омар.
— Кое? — оставих аз моята вилица в чинията си.
— Това — махна той към разположените между нас сребърни чинии, като повдигна лъскавия капак над поднос, препълнен догоре с пикантни миди, от които излизаше пара. — И това. — Кимна към цигулката, която все още свиреше нежно. — Разбира се, Паганини. Толкова ли съм предсказуем?
Избегнах погледа му.
— Нарича се „вечеря“. Ти ядеш. И изглежда нямаш проблем с това — казах аз, като вдигнах едно странно по форма (нямах представа откъде Кухнята подбираше приборите и сервизите ни) шише със студена вода и почнах да си наливам, преди той да каже още нещо.
— Това не е вечеря. Това е, както би казал Марк Антоний, възбуждащо-мъчителната маса на измяната. Или на предателството. — Преглътна още една хапка от омара. — Вероятно би казал и на двете, особено ако е герой от пиеса, обичащ да словоблудства.
— Няма никакво предателство — усмихнах се аз. Той ми се усмихна в отговор, чакайки. Чичо Макон бе много неща. Сноб, със сигурност, но не и глупак. — Просто мъничка молба.