Затова се усмихнах, хванах я за ръка и я последвах вътре. Имах задачи за вършене и места, на които да ходя. Това поне вече го знаех. Но имаше други неща, за които не беше нужно да се тревожа. Някои неща не се бяха променили, някои неща никога нямаше да се променят.
Освен мен. Аз вече се бях променил веднъж и щях да направя всичко, за да се променя отново.
Трета глава
На тази или на другата страна
— Хайде, Итън. Провери сам!
Не погледнах назад към мама, когато се протегнах към дръжката на вратата. Въпреки че тя ме подтикваше да го направя, притеснявах се. Не знаех какво да очаквам. Виждах боядисаната врата и усещах гладкия допир на желязната дръжка в дланта си, но нямаше как да съм сигурен дали от другата страна щях да видя познатата улица „Котън Бенд“.
Лена. Мисли за Лена. За дома. Това е единственият начин.
И все пак това вече не беше Гатлин. Кой знае какво имаше зад тази врата? Можеше да е всичко.
Взирах се в дръжката, спомняйки си на какво ме бяха научили чародейските тунели за вратите и праговете. И за порталите. И за шевовете на световете.
Тази врата може и да изглеждаше съвсем нормална. Всеки праг изглежда почти същия като предишния. Но това не означава, че са такива.
Също като при Temporis porta, Вратата на времето — никога не знаеш къде ще се озовеш от другата й страна. Научих това по трудния начин.
Стига си се колебал, Уейт. Давай смело напред. От какво се боиш? Какво имаш да губиш?
Затворих очи и натиснах дръжката. Когато погледнах отново, пред мен не беше моята улица. Нищо подобно.
Намирах се на предната веранда на къщата ни, но по средата на „Градината на вечния покой“, гатлинското гробище. Точно в средата на гробищния парцел на майка ми.
Подстриганите морави се простираха пред мен, но вместо надгробни плочи и мавзолеи, украсени с пластмасови херувими и фавни, гробището бе пълно с къщи. Осъзнах, че това са домовете на починалите, погребани в гробището — ако въобще това бе мястото. Старата викторианска къща на Агнес Причард се издигаше точно там, където трябваше да е гробният й парцел, със същите жълти капаци на прозорците и розовите храсти, висящи над алеята. Къщата й не бе на „Котън Бенд“, но малкият й правоъгълен затревен парцел се намираше точно срещу парцела на мама — а имението „Уейт“, както наричахме понякога нашата къща, сега се намираше точно на това място.
Къщата на Агнес изглеждаше по същия начин, както си беше в Гатлин, само че без червената си входна врата. На нейно място имаше очукан циментов надгробен камък.
„Агнес Уилсън Причард,
обична съпруга, майка и баба.
Нека спи вечния си сън сред ангелите!“
Думите все още бяха издълбани в камъка, който пасваше съвършено в боядисаната в бяло дървена рамка на вратата. Така изглеждаше всяка къща, която виждах пред себе си — от реставрираното класическо южняшко имение на Дарла Ийтън до старата съборетина на Клейтън Уетъртън с лющещата се боя.
Всички врати на всички къщи липсваха, заменени с надгробните плочи на починалите.
Извърнах се бавно, надявайки се да видя нашата бяла врата със синя рамка. Но вместо това се озовах пред надгробната плоча на мама.
„Лила Евърс Уейт,
обична съпруга и майка,
scientiae custos.“
Над името й видях издълбан в камъка келтския символ ауен — три линии, разделящи се като лъчи.
Освен че бе достатъчно голям, за да запълни цялото пространство на вратата — за разлика от истинския, който стоеше на гроба й, камъкът бе абсолютно същият. Всеки заоблен ръб, всяка пукнатина. Прокарах длан по него, почувствах буквите под пръстите си.
Надгробната плоча на мама.
Защото тя беше мъртва. Аз бях мъртъв. И бе съвсем сигурно, че току-що бях излязъл навън от нейния гроб.
И в този момент започнах да изперквам. Може ли да ме вините? Положението бе повече от стряскащо. Няма какво да направиш, за да се подготвиш за нещо такова.
Бутнах камъка, натиснах го с цялата си сила, докато той се отмести и успях да вляза вътре обратно. Обратно вкъщи. Затръшнах вратата.
Стоях срещу нея, дишах запъхтяно с пълни гърди. Коридорът изглеждаше точно такъв, какъвто го помнех, какъвто беше и преди минута.
Мама ме погледна от стълбището. Тъкмо бе разтворила „Божествена комедия“ — личеше по начина, по който държеше чорапа отметка в ръката си. Сякаш ме беше чакала.