Той постави с тежък жест чашата си с вино на ленената покривка. Щракнах с пръсти и чашата му се напълни догоре.
За всеки случай, като застраховка, казах си сама на себе си.
— Категорично не — каза чичо Макон.
— Още не съм те помолила нищо.
— Каквото и да е, отговорът е „не“. Виното го доказва. Последната капка. Последният щрих в изящния план за възбуждащо-мъчителната измяна. Или предателство.
— Значи Марк Антоний не е единственият, който обича да словоблудства?
— Говори. Сега.
Извадих картончето от кутията кибрит от джоба си и го побутнах по масата към него, за да го види.
— Ейбрахам?
Кимнах.
— В Ню Орлиънс?
Кимнах отново. Той ми върна кутийката и попи устните си с ленената си кърпа.
— Не — каза решително и надигна отново чашата си с вино.
— Не? Ти се съгласи с мен. Каза, че можем да го намерим сами.
— Така е. И сега ще го намеря аз, докато ти стоиш на сигурно място, в стаята си например, както трябва да направи едно добро малко момиче. Няма да ходиш сама в Ню Орлиънс.
— Ню Орлиънс ли е проблемът? — попитах смаяно аз. — Не твоят смъртоносен роднина, който се опита да ни убие повече от един път?
— Той и Ню Орлиънс. Баба ти едва ли би искала да чуе какво се каниш да правиш, дори да кажа „да“.
— Дали ще го чуе? Дали е напълно сигурно, че тя ще разбере за това?
Чичо повдигна въпросително вежди.
— Моля?
— Ами ако не научи за това пътуване? В такъв случай едва ли ще е проблем, нали?
Прегърнах нежно чичо си. Колкото и да ме ядосваше, колкото и да ме дразнеше, като ме държеше настрана от подземния свят на Гатлин с помощта на разни бармани и ме наказваше да си седя затворена в стаята, за да не се излагам на евентуални опасности, аз го обичах. И обичах това, че той ме обича толкова много, колкото ме обичаше.
— Ами ако научи?
— Но тя е в Барбадос с леля Дел и всички останали чак до другата седмица, така че това едва ли ще е проблем.
— Ами ако все пак ти кажа „не“?
В този момент се предадох. Беше ми трудно да се ядосвам дълго на чичо Макон. Направо невъзможно. Като знаех колко много го обичах, разбирах напълно колко трудно му бе на Итън да живее без майка си. Лила Евърс Уейт. Колко пъти вече нейният живот се бе пресичал с моя?
„обичаме това, което обичаме, и този
обичаме този, когото обичаме, и защо
обичаме, защото обичаме, и откриваме
паднала връзка на обувка, заплетена и увъртяна
между пръстите на непознати“
Не исках да мисля за това, но се надявах да е истина.
Надявах се, че където и да бе Итън, той беше с майка си сега.
Поне това му дай.
С Джон потеглихме рано сутринта. Трябваше да тръгнем рано, защото ни чакаше дълъг път — Тунелите, а не пренасяне по инкубуския начин, пътуването през пространството, въпреки че ако зависеше от Джон, той щеше да ни пренесе там с едно мигване на окото.
Не ми пукаше. Нямаше да му го позволя. Не исках да ми припомня за предишните пъти, когато Джон ме бе пренасял — до Сарафина.
Така че щяхме да го направим по моя начин. Метнах едно заклинание Resonantio на цигулката си и я пратих в ъгъла да се упражнява, докато ме нямаше. В някакъв момент щеше да се изтощи и да спре, но щеше да ми осигури достатъчно време.
Не казах на чичо си, че тръгвам. Той все още спеше през по-голямата част от деня, както преди — в това отношение старите навици си бяха същите. Предполагах, че имам шест часа, преди да забележи отсъствието ми, т.е. шест часа, преди да тръгне след мен.
През последната година бях осъзнала едно — че за някои неща никой не може да ти даде разрешение. Но това не означава, че не можеш или не трябва да ги правиш — особено когато става дума за важните неща като спасяването на света или пътуването до свръхестествен шев между реалностите, или връщането на гаджето ти обратно от смъртта.
Понякога трябва да вземеш нещата в свои ръце. Родителите — или чичовците, които са най-близкото, което имаш до тях — не могат да се справят с това. Защото никой уважаващ себе си родител няма да отстъпи назад и да каже: „Разбира се, рискувай живота си. Спасението на света е заложено на карта“.