Как биха могли да сторят подобно нещо?
„Да се прибереш за вечеря. Надявам се да не умреш.“
Не могат да го кажат. Не ги винете. Но това не означава, че не трябва да тръгнеш.
Аз поне трябваше, независимо какво казваше чичо Макон. Това си повтарях, докато с Джон потегляхме към Тунелите, далече под „Рейвънуд“. Където в мрака можеше да бъде всяко време на денонощието или на годината, всеки век, навсякъде по света.
Тунелите не бяха страшни. Не беше проблем и че щях да бъда известно време сама с Джон — нещо, което не бях правила, откакто той ме бе подмамил и довел до Голямата бариера за моята Седемнайсета луна.
Истината беше, че чичо Макон бе прав.
Повече се боях от тайната врата пред себе си и от това, което щях да открия отвъд нея, от другата страна. Древната тайна врата, която хвърляше лека светлина върху каменните стъпала в чародейския тунел, където чакахме в момента. Онази, която водеше към Ню Орлиънс. Мястото, където на практика Ама бе сключила договор с най-черната магия във вселената.
Потръпнах.
Джон ме погледна с любопитство и наклони глава.
— Защо спря?
— Просто така.
— Боиш ли се, Лена?
— Не. Защо да се боя? Това е просто един град.
Опитах се да отклоня мислите си от черните бокори и от всякакви вуду магии. Само защото Итън бе последвал Ама тук в труден период и се бе натъкнал на това, на което се бе натъкнал, не означаваше, че и аз щях да се сблъскам със същия мрак. Вероятно поне не със същия бокор.
Нали?
— Ако смяташ, че Ню Орлиънс е просто град, значи те очакват големи изненади. — Гласът на Джон бе тих и едва виждах лицето му в тъмнината на тунела. Звучеше плашещо.
— За какво говориш?
— Това е най-могъщият чародейски град в страната, най-великото съсредоточие на светла и тъмна сила в новото време. Място, където всичко може да се случи, по всяко време на денонощието.
— Особено в един стогодишен бар, където се мотаят двестагодишни свръхестествени същества?
Честно, колко страшно можеше да бъде? Поне така се опитвах да се убедя сама.
Той сви рамене.
— Е, все отнякъде трябва да започнем. Като познавам Ейбрахам, няма да е толкова лесно да го открием, колкото си мислим.
Тръгнахме нагоре по стъпалата и към ярката слънчева светлина, която щеше да ни отведе до „Тъмната страна на Луната“.
Улицата — редица от схлупени барове, тук-там закусвални сред по-многобройните кръчми — бе пуста, което бе логично, защото беше все още рано. Приличаше на всички останали улици, които бяхме видели, откакто тайната врата ни бе довела в прочутия Френски квартал на Ню Орлиънс. Богато украсени перила от ковано желязо ограждаха всеки балкон и всяка сграда, дори се виеха по уличните ъгли. На чистата сутрешна светлина избледнелите цветове на боядисана мазилка по къщите се забелязваха съвсем отчетливо, виждаше се всяко място, където се лющеше боята. Улицата беше обсипана с боклуци, боклуци върху още боклуци — единственото доказателство за купона от изминалата нощ.
— Гадно ми е, като виждам какво се случва тук на сутринта след Марди Гра — казах аз, оглеждайки се, за да си проправя път през планините от боклук, които се издигаха между мен и тротоара. — Напомни ми никога да не ходя на бар.
— Не знам… Прекарвахме си добре в „Изгнание“. Аз и ти, и Рид, вършеейки на дансинга — усмихна се Джон и аз се изчервих при спомена за онова време.
„ръце около мен
танци, запъхтяно бързаме
лицето на Итън
бледо и притеснено“
Тръснах глава и оставих думите да се разпаднат.
— Нямах предвид подземна дупка, където се струпват деградирали свръхестествени създания.
— О, хайде. Не бяхме съвсем деградирали. Е, поне ти не беше. Рид и аз може би отговаряхме на това определение — побутна ме игриво към вратата Джон.
Сръгах го в отговор, но не толкова игриво.
— Престани. Беше преди милион години. Може би два милиона. Не искам да мисля за това.
— Стига, Лена. Аз съм щастлив. Ти…
Стрелнах го с поглед и той млъкна.
— И ти ще бъдеш пак щастлива, обещавам ти. Затова сме тук, нали?
Погледнах го. Стоеше до мен по средата на страничната уличка във Френския квартал, рано сутринта, и ми помагаше да намеря човека — всъщност не точно човек — когото мразеше повече от всичко друго на света. Той имаше повече и по-основателни причини да мрази Ейбрахам Рейвънуд от мен. Но не ми беше казал нито дума за това, което го карах да прави.