Кой би си помислил, че Джон ще стане едно от най-добрите момчета, които някога съм срещала? И кой би помислил, че точно той ще пожелае доброволно да рискува живота си, за да върне любовта в моя?
Усмихнах му се, въпреки че ми се искаше да се разплача.
— Джон?
— Какво? — попита той разсеяно. Оглеждаше се за табели на барове и вероятно се чудеше как ще се реши да влезе в някой от тях. Всичките приличаха на свърталища на серийни убийци.
— Съжалявам.
— А? — обърна се Джон към мен. Вече ме слушаше. Беше объркан, но слушаше.
— За това. Че те въвлякох във всичко това. И ако не искаш… искам да кажа, ако не намерим книгата…
— Ще я намерим.
— Само казвам, че няма да те виня, ако не искаш да преживееш това отново — Ейбрахам и всичко с него.
Не можех да понеса, че му го причинявах. Не и на него и на Лив — независимо какво се бе случило между нас. Независимо колко много и колко дълго тя бе вярвала, че обича Итън.
Преди.
— Ще намерим книгата. Хайде. Спри да дуднеш глупости. — Джон изрита една кофа за боклук и си проправихме път покрай празните бирени бутилки и подгизналите салфетки, изпопадали чак до тротоара.
Докато изминем половината пресечка, гледахме през отворените врати на заведенията, за да видим дали вътре има някого. За моя изненада тук-там имаше хора. Приведени над дървените прагове, чистещи боклука по пустите, сенчести алеи. Дори силуети на някои от празните балкони.
Осъзнах, че Френският квартал не се различава много от чародейския свят. Или от окръг Гатлин. Имаше свят в света, скрит пред очите на всички.
Само трябва да знаеш къде да гледаш.
— Ето там — посочих аз.
„Тъмната страна на Луната“.
Резбована дървена табела с думите се полюляваше напред и назад, прикрепена към две стари, направо древни вериги. Те скърцаха, разклащани от вятъра.
Въпреки че нямаше вятър.
Присвих очи от ярката утринна светлина, като се опитах да видя нещо сред сенките на отворената врата.
„Тъмната страна“ не беше по-различен от другите почти, но не напълно пусти барове в съседство. Дори от улицата чувах гласовете, отекващи зад тежката врата.
— Има хора толкова рано сутринта? — направи озадачена гримаса Джон.
— Може би не е рано. Може би за тях е късно — отбелязах аз и се загледах в смръщения мъж, облегнал се на рамката на вратата, който се опитваше да си запали цигара. Погледите ни се срещнаха. Той си измърмори нещо на себе си и се отдалечи.
— Да, за някои явно е доста късно.
Джон поклати глава.
— Сигурна ли си, че това е точното място?
За пети път му подадох остатъка от кутийката кибрит. Той я вдигна и я сравни с логото на табелата. Бяха абсолютно еднакви. Дори полумесецът, гравиран в дървения знак, бе точно копие на този, отпечатан на кибрита в ръката на Джон.
— Надявах се отговорът да е „не“ — каза той, докато ми връщаше картончето.
— Ще ти се — отвърнах аз, подритвайки парче от мокра салфетка с черните си кецове.
Той ми смигна.
— Първо дамите, моля.
Двайсет и втора глава
Птица в златна клетка
Беше ми нужно време, за да привикнат очите ми към сумрачната светлина, и още по-дълго, за да се настроя към миризмата. Миришеше на шира, ръжда и стара бира — изобщо на старо. Сред сенките видях няколко малки кръгли масички и месингов бар, почти колкото мен на ръст. По рафтовете бяха подредени бутилки, чак до високия таван — толкова висок, че дългите месингови полилеи сякаш висяха отникъде. Прах покриваше всяка повърхност и всяка бутилка, дори се носеше във въздуха и това се виждаше ясно на местата, където слънчевите лъчи преминаваха през капаците на прозорците.
Джон ме сръга.
— Има ли някакво заклинание, което да запуши носовете ни? Нещо като Миризмус Премахвацио?
— Не, но мога да измисля някое Затворацио Устатус, което да приложа точно сега.
— По-леко, чародейско момиче. Нали уж си Светлина. Нали знаеш, от онези, добрите?
— Разчупих модела, помниш ли? На Седемнайсетата си луна, когато бях призована и от Светлината, и от Мрака — погледнах го сериозно. — Не забравяй, че все още си имам и тъмната страна.