Колко Мрак може да има в такъв човек?
Нима възстановеният нов Общ ред не ни показа, че цената бе платена — Итън я бе платил заради нас — и нещата не са толкова прости, колкото всички си мислим?
Нима не се Призовах и към Мрака, и към Светлината?
— Сигурна ли си, че ще се оправиш?
Нима няма разлика за хората? Дори за Ридли?
Особено за Ридли?
Джон ме побутна.
— Земята вика Лена. Кажи или поне измучи нещо, за да знам, че ме чуваш, преди да те оставя да се хвърлиш в устата на лъва там.
Опитах се да се съсредоточа.
— Върви. Добре съм.
— Пет минути. Само толкова ти давам — каза той.
Джон изчезна надолу и аз останах сама да се оправям с братовчедка си, независимо дали бе Мрак, или Светлина. Добро или зло. Или може би нещо по средата.
Трябваше да огледам по-добре. Взех каса с вино, избутах я под прозореца, който бе изрязан в стената, и се покачих върху нея. Касата изскърца, заплашвайки да се огъне или преобърне, но успях да запазя равновесие. Все още обаче не я виждах.
О, хайде стига.
Затворих очи, протегнах ръце напред и се избутах по стената нагоре към тавана. Не е лошо да притежаваш някои сили. Светлината в стаята започна да премигва.
Това е.
Не си падам много по летенето, но сега беше по-скоро левитация. Надигнах се с поклащане, докато кецовете ми се отлепиха на няколко сантиметра над касата.
Само още малко. Исках да погледна по-добре, за да разбера дали братовчедка ми бе завинаги загубена, дали се бе присъединила към най-мрачния жив инкубус и никога няма да се върне у дома при мен.
Един последен поглед.
Повдигнах се още нагоре и се изравних с нивото на малкото прозорче. И тогава видях решетките, спускащи се от тавана и обграждащи Ридли от всички страни. Това бе нещо като златен затвор. Буквално златна клетка.
Не можех да повярвам на очите си. Ридли не се излежаваше в лукс в убежището на Ейбрахам. Тя бе в капан.
В този миг Рид се обърна и погледите ни се срещнаха. Тя скочи на крака и разтърси клетките пред себе си. За секунда ми приличаше на увредена Тинкърбел, с много черна спирала, стичаща се по лицето й, и още повече размазано червило. Беше плакала. Или нещо по-лошо. Ръцете й бяха наранени, особено около китките. Белезите бяха от въжета или вериги, може би белезници.
Мястото очевидно принадлежеше на Ейбрахам — поне така реших, защото приличаше на стаята на луд учен в общежитие, с едно-едничко легло и отрупана с книги етажерка. Висока дървена маса бе покрита с техническа екипировка. Тук можеше да живее и някой химик. По-странното беше, че двете страни на прозореца като че ли не си пасваха точно — имам предвид, във физическото пространство. Да гледаш през прозореца на тайния спийкизи бар, бе като да гледаш през мръсен телескоп и не можех да видя къде се намира другият му край. Като познавах Ейбрахам, можеше да бъде навсякъде в смъртната вселена.
Но сега нямаше значение. Това бе Ридли. Щеше да бъде ужасно да видя който и да е в този вид, но Ридли… Свободолюбивата ми, опърничава братовчедка, затворена по този начин. Беше особено жестоко.
Усетих, че косата ми започва да се къдри от познатия чародейски бриз.
Започнах да се въртя в нищото. Почувствах как светът изчезва под краката ми и когато се опитах да докосна твърдата земя, осъзнах, че вече стоя до Ридли.
Само че извън златната клетка.
— Братовчедке! Какво правиш тук? — провикна се тя и протегна дългите си, лакирани в яркорозово пръсти през решетките.
— Предполагам, че мога да те попитам същото. Рид, добре ли си? — Приближих внимателно решетките. Обичах я, но не можех да забравя всичко, което се бе случило. Тя избра Мрака и ни напусна — Линк, мен, всички нас. Не знаех на чия страна беше. Както обикновено.
— Мисля, че е очевидно — сопна се тя. — Била съм и по-добре. — Разклати решетките. — Много по-добре.
Ридли се отпусна назад, седна на пода и започна да плаче, сякаш отново бяхме малки момиченца и някой я беше обидил на площадката. Което не се случваше често, а и обикновено аз бях тази, която плачеше. Рид винаги беше силната. Може би именно затова сега сълзите й ме разтърсиха толкова.