Седнах на пода срещу нея; хванах ръката й през решетките на клетката.
— Съжалявам, Рид. Бях ти толкова сърдита, че не се върна, когато… когато Итън…
Тя не ме погледна.
— Знам. Чух. Чувствам се ужасно. Точно тогава започна всичко. Ейбрахам бе бесен и аз само влоших положението, като се опитах да си тръгна. Просто исках да се върна у дома. Но той се ядоса и ме затвори тук. — Тя тръсна глава, сякаш искаше да се отърси и от спомена.
— Наистина съжалявам. Трябваше да знам, че нещо ти е попречило да дойдеш.
— Както и да е… Не че те разочаровам за първи път. — Тя изтри очите си, размазвайки още повече спиралата си. — Нека да вдигнем във въздуха това място, преди Ейбрахам да е дошъл, иначе ти ще бъдеш затворена тук с мен за следващите двеста години.
— Къде е той?
— Не знам. Обикновено прекарва по цял ден в зловещата си лаборатория с кошмарните си създания. Но няма как да знаем колко време ще отсъства.
— Тогава по-добре да побързаме. — Огледах се из стаята. — Рид, виждала ли си Ейбрахам с „Книгата на луните“? Тя тук ли е?
Тя поклати глава.
— Шегуваш ли се? Не бих се доближила и на двайсет километра от това нещо. Не и след като знам как прецаква всеки, който се докосне до него.
— Но си я виждала?
— Не. Не и тук. Ако още е в Ейбрахам, той не е тъп, та да я пази при себе си. Зъл е, но не е глупав.
Сърцето ми спря.
Ридли разклати отново решетките.
— Побързай! Аз нищо не мога да направя. Има заклинания за защита, доколкото мога да преценя. Ще полудея тук…
После чух ужасен трясък и купчината щайги с технически уреди и всякакви други неща до мен се строполи на пода. Счупено стъкло и счупени дървении се търкаляха навсякъде — сякаш бях унищожила проект на Ейбрахам за фестивал на науката. Нещо искрящо и зелено се разплиска в косата ми.
Опа…
Чичо Макон се опитваше да се откъсне от прегръдката на Джон Брийд, който се бе вкопчил в него, а единият му крак бе затрупан от останките от дървената щайга.
— Къде се намираме? — Чичо гледаше втренчено и с недоумение клетката. — Какво е това безумно място?
— Чичо? — Ридли изглеждаше облекчена и объркана едновременно. — Да не си Пътувал?
— Намерих го отпред — каза Джон. — Когато се опитах да се върна, той просто се закачи за мен и аз го пренесох. — Явно беше видял изражението на лицето ми, защото прие отбранителна позиция. — Хей, не гледай към мен. Не бях планирал да вземам стопаджии.
Чичо Макон погледна към Джон, който отвърна нахакано на погледа му.
— Лена Дюшан!
Не го бях виждала толкова гневен никога преди. Зелената лепкава гадост капеше от иначе безупречния му костюм. Погледът му се местеше от Ридли към мен, после насочи пръста си и към двете ни.
— Вие двечките! Излизайте веднага оттам.
Сграбчих ръката на Ридли и прошепнах заклинанието Aurae aspirent, докато чичо Макон потропваше нервно е крак. Миг по-късно аз и братовчедка ми се появихме извън клетката.
— Чичо… — започнах аз.
Той ме спря, вдигайки ръката си, облечена в ръкавица.
— Недей. Нито дума. — Очите му искряха и го познавах достатъчно, така че избрах да си затворя устата. — Сега. Да се съсредоточим върху това, за което сме дошли тук, докато все още имаме време да го направим. Книгата.
Джон вече бе започнал да издърпва отворените кутии и да оглежда рафтовете за „Книгата на луните“. С чичо Макон се присъединихме към него, докато накрая вече бяхме проверили на всяко възможно тайно място. Ридли седеше мълчаливо на една щайга, като не ни улесняваше много, но и без да влошава положението. Което бе добър знак, поне според мен.
От това, което виждах, Ейбрахам Рейвънуд бе чародейската версия на доктор Франкенщайн. Не можех да разпозная повечето неща, с изключение на обикновените горелки и мензури, а все пак бях учила химия в училище. С мащаба и замаха, с който Джон и чичо Макон тарашеха стаята, щеше да изглежда, че тя е била преобърната с главата нагоре от самото чудовище на Франкенщайн.
— Не е тук — предаде се най-накрая Джон.
— Тогава и ние няма какво да правим още на това място — изправи се чичо Макон и приглади с ръка гънките на балтона си. — Отведи ни у дома, Джон. Сега.